Тя се оглеждаше и положително щеше да се потопи в спомени за сватбения си ден, ако не я беше стреснал силен шум от надут клаксон. Някой й даваше зор. Изтича объркана до прозореца, да разбере кой вдига тая аларма.
— Какво, по дяволите, става там? — извика тя, когато дръпна пердето. — Този проклет дядка ще вземе да се претрепе!
Защото виновникът беше Слейд Меверик от четиридесет години неин съпруг, ухилен като медена питка и седнал в чисто нов автомобил, който беше подкарал като пиян през ливадата, защото никога не беше притежавал такова чудо и нямаше представа от шофиране. Беше възбуден като дете в коледна сутрин и побелелите му коси и мустаци блестяха като сребро на ясното следобедно слънце. Широка усмивка сияеше на почернялото му от слънцето и ощавено от вятъра лице, докато натискаше клаксона, та заглушаваше даже църковната камбана. Сега крещеше на Рейчъл да излезе да го погледа.
Всички тичаха със смях и викове към автомобила, да го разгледат по-отблизо, а после се разбягваха с крясъци, защото той залиташе ту на една, ту на друга страна, подскачаше, пращеше и пушеше. Горките кокошки, които обикновено се разхождаха гордо из ливадата, се пръскаха с кудкудякане, разперили крила, за да си спасят живота. Рейчъл видя, че една от лехите й с цветя можеше всеки миг да пострада.
— Господ да ни е на помощ! — измърмори тя, едновременно развеселена и ужасена, защото въпреки седемдесетте си години Слейд си беше все така безразсъден и смел, както на младини. Вярно е, изглежда, туй, дето казват хората: най-голям щурак е най-дъртият дъртак. Дано е взел това чудо само на заем. Но доколкото познаваше съпруга си, едва ли беше така.
В този миг в спалнята нахлу Тобиас, тригодишният най-малък внук на Рейчъл и така блъсна вратата, че тя за малко не се откачи от пантите. Беше толкова възбуден, че подскачаше като зайче и почти не беше в състояние да каже нещо членоразделно.
— Бабо! Бабо! Ела, ела да видиш! — Той скочи върху леглото и така заподскача, че пружината заплашително заскърца. — Дядо ти е купил автомобил за годишнината от сватбата! — потвърди малкият подозренията й. Той рипна на четири крака от леглото, плъзна се върху килимчето пред него. — Йо-хо-хо! — изкрещя Тобиас и скочи на крака. После задърпа нетърпеливо Рейчъл към вратата. — Ела, бабо! Побързай! Хайде! Хайде! Дядо иска да дойдеш да го видиш.
— Стара съм, не мога да тичам бързо — каза тя, когато момчето пак скочи, упорито и нетърпеливо, върху леглото. — И престани да подскачаш върху леглото ми, че ще го строшиш. Още не съм толкова стара, че да не мога да ти насиня дупето! Чу ли ме, внимавай, Тобиас Меверик! — закани му се тя с пръст, въпреки че с мъка запазваше строго лице, като му гледаше веселата муцунка.
Измежду всички внуци и правнуци, това умно, пъргаво хлапе с нахална усмивка и безцеремонно държане й беше най-любимото. Имаше красиво лице, вечно рошава черна коса, а сините му очи святкаха лукаво под дългите гъсти мигли. Той много й напомняше бебето Тобиас и просто не й беше по силите истински да му се разсърди. Внукът злоупотребяваше безсрамно с нейната слабост и я въртеше около малкото си пръстче, както го правеше от край време и Слейд.
— Щом не си стара да ме напердашиш, значи можеш и да побързаш, бабо — заяви нахално Тобиас, смъкна се от леглото и пак я задърпа за ръката.
— Виж го ти, многознайкото! Я ме остави на мира! — сопна му се тя. — Само като те погледна и капвам от умора. Хайде, върви. Да ти видя гърба! Ей сега ще дойда.
Когато момчето излезе, Рейчъл се върна към прозореца, подаде глава и извика:
— Престани с тоя проклет клаксон, Слейд Меверик, че както си я подкарал, до залез слънце съседите ни на десет мили наоколо ще са оглушели до един! Идвам, идвам веднага! — И заслиза, мърморейки, по стълбата. — Виж го ти, купил ми за сватбения ден автомобил! Хъм! За себе си го е купил, мошеникът! Не ги обичам аз тия дяволски измишльотини, не ми е изтрябвал. Два добри коня и удобна кола са ми открай време предостатъчни. Проклет дъртак! Бас държа, че ще ни пребие и двамата с тая налудничава машина.
Автомобилът беше чудесен, жълт, лъскав „Пакард кабриолет“ с черни кожени седалки, полирани до блясък фарове и бели гуми. Слейд най-сетне успя да спре и като видя Рейчъл, бързо слезе, изтича от другата страна и галантно й отвори врата, без изобщо да обръща внимание на войнственото й настроение.
— Харесва ли ти подаръкът, скъпа? — попита той, сияещ от радост и гордост. — Не е ли красавец? Цветът е по поръчка, за да ти отива на косата. Качвай се, ще направим едно кръгче.
— Не, благодаря, Слейд — отклони предложението Рейчъл. — Вече те видях как караш, или по-точно, как не знаеш да караш.