Но неговата внучка не искаше да я успокояват и Фремънт въздъхна и поклати угрижено глава, когато видя как Рейчъл вдигна упорито брадичка и присви пълните със сълзи очи, за да ги впери с упрек в Джонатан Бийчъм, чиято черна фигура се олюляваше пред нея.
Индия Бийчъм беше най-добрата и всъщност единствената приятелка на Рейчъл. Фремънт знаеше, че внучката му смята Джонатан виновен за смъртта на Индия. Това отвратително копеле наистина беше станало причина жената да умре. Ако не беше мърсувал и пиянствал в Дилейно, квартала на червените фенери, докато съпругата му раждаше, ако не беше я оставил на грижите на децата, от които най-голямата, Ева, беше едва на четиринайсет, Индия можеше да е жива. Но сега беше мъртва, а този негодник се беше осмелил да се появи на погребението залитащ и смърдящ на уиски. Беше същинско чудо, че не падна в гроба на жена си, или че Рейчъл, гневна и отвратена, не го блъсна в него.
Фремънт погледна към внучката си — беше сигурен, че, ако се беше сетила, тя не би се поколебала да го стори. Ако погледите на Рейчъл можеха да убиват, гробарите щяха да заровят още сега Джонатан заедно с Индия. Фремънт познаваше добре този израз на лицето на внучката си, знаеше какво означава. Не се съмняваше, че още преди края на деня Джонатан щеше да се запознае с острия език на Рейчъл. Падаше му се. Фремънт нямаше никакво намерение да се притичва на помощ на Бийчъм. Ако един мъж не носи алкохол, по-добре изобщо да не пие. Беше толкова просто. Неспирните вопли на Джонатан срещу гражданската война, която изкарваше виновна за всичките си несполуки, трябваше да прикрият последиците от пиянството му. Фремънт беше воювал през 1846-та в мексиканската и се бе върнал без един крак, но той не беше пияница. Бийчъм беше слабак. Защо Индия, толкова добра, горда и работлива жена, се беше омъжила за такъв човек, това Фремънт нямаше никога да разбере.
Сякаш доловила лошите мисли на дядо си, Рейчъл притисна по-силно към гърдите си новороденото дете на Индия, за да го предпази колкото може по-добре от безмилостния вятър. Въпреки че го беше увила в няколко одеяла и в пелерината си, Тобиас ревеше без да спира още от началото на погребението. Рейчъл люлееше кърмачето, потупваше го успокоително по гръбчето, а очите й святкаха от гняв при мисълта, че това беззащитно червейче и седемте му братчета и сестричета ще бъдат предоставени на благоволението на Джонатан Бийчъм.
Този мъж имаше осем живи деца, но никога не си беше мръднал пръста за тях. Ако преди три дена Ева не се беше досетила да викне Рейчъл, малкият Тобиас щеше да умре от глад, или, може би, да се задуши, защото Рейчъл беше пристигнала навреме в съборетината на семейство Бийчъм, за да попречи на Джонатан да натика в гърлото на крещящото от глад бебе лъжица студена, лепкава овесена каша.
Само като си спомни, Рейчъл пак пламна от гняв и сериозно се замисли дали шерифът в Уйчито, най-близкия град, ще се реши да я обеси, ако тя чисто и просто застреля Джонатан с пушката си. Колкото и да й беше неприятно, реши, че макар тя да е жена, а Джонатан недостоен баща, шерифът Майк Map щеше да стори онова, което законът повелява при убийство. Но Рейчъл се надяваше, че Джонатан ще си строши в пияно състояние главата в стълбището на някоя кръчма. Тогава децата щяха да останат под нейна опека. Разбира се, че само след миг Рейчъл се кореше за такива греховни мисли. Рейчъл се придържаше към строги, та макар и твърде своеобразни морални принципи. Защото с течение на времето беше установила, че ужасните неща, пожелани другиму, се случват най-често на онези, които са ги пожелали.
И понеже беше много суеверна, тутакси отправи към небето бързата си молитва и каза на господ, че съвсем не иска на Джонатан да му се случи нещо лошо. Пък и какво щеше да стане с децата, ако сега го сполетеше беда?
Нямаше съмнение, че поради близкото й приятелство с Индия, а положително и в съответствие с волята на покойната, щяха да й поверят опекунството над децата. Рейчъл знаеше, че Джонатан няма живи роднини, а Индия само един по-малък полубрат. Но, ако се съди по онова, Което Индия й бе разказвала, той беше черната овца на семейството.
Бащата на Индия не успял да подчини брат й на желязната си воля и го изпъдил от дома си, лишил нехранимайкото от наследство. Но синът продължил, безгрижно и без да се разкайва, разпътния си живот. Строгият им баща не му го простил и зачертал името на сина си от семейната библия, обявил го за мъртъв и забранил на Индия да поддържа каквато и да било връзка с него. Тя пренебрегнала повелята на баща си, но от дълги години не беше виждала своя брат, защото малко след като бил изгонен от бащиния си дом, той постъпил в армията на конфедерацията и напуснал Ню Орлиънс. Върнал се чак след края на войната. Вече в Канзас, Индия беше разбрала, че след шумен дуел брат й трябвало да избяга от Ню Орлиънс в Тексас. Оттогава беше получавала много рядко вест от него.