Рейчъл се успокояваше с мисълта, че случи ли се нещо с Джонатан, сигурно ще се окаже невъзможно полубратът на Индия да бъде открит, но дори и в такъв случай, той положително нямаше да поиска да прибере децата на сестра си и тогава единственият изход беше пак същият — да й ги дадат. Рейчъл допускаше, че обичта й към този брат беше позамъглила очите на Индия. Какво ли можеше да се очаква от един мъж, който беше прекарал, въпреки волята на баща си, цялата си младост из кръчми, бордеи и по корабите по Мисисипи, който през цялата война само беше пил, беше ходил по проститутки и беше играл на карти. Какво можеше да се очаква от мъж, който след срамната капитулация на Юга се бе завърнал в къщи и беше продължил разгулния си живот, докато се стигнало дотам, че убил човек заради някаква проститутка — мулатка от бордей в тъй наречения Френски квартал? Нехранимайкото положително беше свършил зле.
Да, наистина, ако на Джонатан му се случеше нещо, тя нямаше причини да се страхува, че полубратът на Индия ще се появи на хоризонта и ще предяви правата си върху децата. Човек като него едва ли ще прояви загриженост за осем племенници и племеннички, които никога не е виждал. Но дори, ако по някаква случайност, го направи, тя бързо ще го сложи на място, както се канеше да сложи при пръв удобен случай на място и Джонатан. Да, ще го направи в името на децата на Индия, та ако ще да й се наложи със собствените си ръце да върже това пияно копеле и да строши всичките му бутилки с уиски.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Преди години на мястото, където се сливат Голям и Малък Арканзас, дошли хора и вдигнали град в самото сърце на Хартланд, сред безкрайната равнина, наричана Грейт плейн.
С течение на времето станало ясно, че съвсем не са сбъркали, защото заселниците тук ставали все повече и временните пазарища се превърнали в постоянни. Корави и пресметливи хора се оказали онези трапери, търговци и авантюристи, които първи се решили да дойдат чак в Канзас, освен това и достатъчно далновидни, за да си представят бъдещето и достатъчно предприемчиви, за да превърнат мечтата в действителност.
Обладани от желанието да оставят своя диря в историята, да подчинят съдбата на собствената си воля и да оставят на поколенията един град там, където дотогава е било равнина, неговите основатели прогонили индианците уйчито, същите с които дотогава заедно залагали капани и пушели най-приятелски лулата на мира. Трябва да им се признае, че направили възможното, за да избегнат чрез договори големите кръвопролития. Но толкова много индианци загинали от болести, донесени от заселниците, от глад и студ, че по време на прогонването им една река край Чизъм Трейл била кръстена Скелтън Крийк (Реката на Скелетите). По ирония на съдбата основоположниците на града му дали индианско име, Уйчито, което означава Пръснати колиби.
Още от самото основаване на града през 1870 година, Уйчито се прочу с агресивните си жители, но и с богатството си и така стана трън в очите на установените тук по-отдавна съперници, като гражданите на близкия
Парк Сити например. С тези съседи не преставаше борбата за търговията с добитък с Тексас, за стадата, които подкарани към кланиците на Севера и вече преполовили тук пътя си, се нуждаеха от място за почивка. Първенците на Уйчито не се спираха и пред подкупи за джамбазите, та да прекарват стадата си не през Парк Сити, а през техния град. Плащаха им освен това и по петнайсет долара за всяко животно, загубено заради по-дългия път през Уйчито.
Но и вътре в самия град ставаха кавги. „Дъч Бил“ на Уилям, „Дъглас Авеню Фрекшън“ на Графенщайн и „Норт Ендърс“ на Дари Мънгърс се препираха за всичко, като се почне от градостроителния план на Уйчито и мястото на мостовете над Голям Арканзас, та до имената на улиците и всяка групировка беше твърдо решена последната дума да е нейна. Но тъкмо това ревностно противопоставяне допринесе за бързото разрастване на града, защото и търговците в Уйчито се конкурираха безпощадно. Ех, градът може и да изглеждаше все още доста примитивно с неугледните си къщи, набързо скованите дървени тротоари и прашните (или кални) улици, но в него имаше и приятни неща.
Не беше минало много време и Уйчито можеше да се похвали с повече от 175 сгради, между които три черкви, два колониални магазина, шест дърводелски работилници, два ресторанта, три хотела, две билярдни зали и четири бюра за недвижимо имущество. Магазинът за дрехи се наричаше „Ню Йорк“, превозите се осигуряваха от „Саут Канзас Къмпани“ и „Канзас Стейдж Къмпани“. Освен това, по нареждане на управата, бяха насадени много дървета, за преминаващия добитък бяха изградени огромни обори, а „Уйчито енд Саутистън къмпани“ прокара железопътна линия. Всичко това помами Маршъл Мърдок от Бърлингейм да дойде да издава тук ежедневника „Уйчито Игъл“, с който започна по-късно да си съперничи седмичникът „Уйчито Бийкън“.