Градът си имаше, разбира се, и свои лекари, адвокати, учители, но много по-уважавани от тях бяха търговците. Беше разбираемо, защото повечето лекари нямаха университетско образование и, да си кажем правичката, бяха не повече от знахари. Адвокатите честичко се посбиваха по време на процесите, а тъй наречените учители знаеха понякога по-малко от учениците си.
Хаосът не можеше да продължава до безкрайност. Бяха издадени разпоредби, с които да се въведат право и ред. Пиянство, непристойно държане, или използуване на огнестрелно оръжие в чертите на града, както и сбиванията се наказваха с глоби от десет, двайсет и пет и петдесет долара. Продажбата на алкохол в неделен ден беше строго забранена, та трябваше да притежаваш хитрината на койот, ако искаш да си утолиш жаждата в почивния ден.
Въпреки всички мерки и добри намерения, и в Уйчито човек беше изложен на немалко неприятности. Защото прогресът си има и обратна страна и Уйчито не можеше да прави изключение. Така градът се разрастваше, общо взето, според добре обмислен план, но в някои насоки далеч не така, както бяха предвидили основателите. На западния бряг на Голям Арканзас се намираше неизбежният квартал на червените фенери, същински срам за иначе почтения и покорен на законите град. Тъкмо това място бе спечелило на Уйчито съмнителната слава на див разбойнически град, свърталище на джамбази, пируващи денонощно в това гнездо на разврата, където не стихваше и смъртоносната револверна стрелба на пиянските дуели.
„Уест Уйчито“ или „Дилейно“, този квартал на насилието и порока, беше обект на унищожителната критика на всеки политик, който желаеше да си спечели сред обществеността славата на моралист, независимо от това колко пъти се беше наслаждавал, тайничко, разбира се, на забранените плодове. Важното беше да се присъедини към възмущението на почтените и богобоязливи дами в града.
Рейчъл Уайлдър беше една от тях. Затова се почувства обзета от ярост и срам, когато се озова, яхнала кобилата си Сънфлауър, затъваща до глезените в калта, пред кръчмата „Силвър Слипър“ на една от по-широките улици в Дилейно. Зъбите й тракаха от студ, защото дъждът я беше измокрил до кости, гласът й беше дрезгав, защото приканваше високо и съвсем не по дамски, Джонатан Бийчъм веднага да излезе.
Знаеше, че я е чул, защото той отиваше от време на време до някой прозорец на първия етаж, разтваряше го и й изреваваше с пиянски глас веднага да се разкара. Преди малко го беше направил за трети път.
— Я се махай, госпожице Вирнат нос Уайлдър, хайде, изчезвай! — крещеше той и размахваше заканително полупразната си бутилка уиски. — Я си върви в къщи — хлъц — я ме остави на мира! Проклета женска — хлъц — що си вреш гагата, дето не ти е работа? Кой, по дяволите, те е назначил за мой пазач? Да не си ми жена случайно? — Той отпи продължителна, жадна глътка от шишето и си избърса устата с ръкава. — Ти изобщо нямаш мъж, ти си един съдран син чорап! Чу ли ме какво казах, дрислива благодетелко? Нямаш право да ми заповядваш какво да правя и затова се омитай! Пречиш ми да си гукам с хубавата — хлъц — с мъничката Емалу… Той прегърна яко проститутката, която си беше купил миналата вечер и започна безсрамно да я целува и да я съблича. — Тя ни пречи, нали миличка? — смигна той, глупаво ухилен, на момичето и го ощипа по бузата. Беше горд при мисълта за половата си сила и затова как Емалу ще крещи и ще стене от удоволствие, когато я обладае още веднъж. Ами да, срещу седем и половина долара тя трябваше добре да се потруди. После отново се сети за Рейчъл, обърна се пак към прозореца и изрева:
— Ей, чу ли ме, госпожице Почтена Уайлдър? Хайде да ти видя гърба! Върви да си легнеш в студеното празно легло! Ние в Дилейно нямаме нужда от нахални девственици, най-малко от такива луди крави, пасли отровни треви — хлъц.
От яд, от срам след всички тези обиди, Рейчъл се разплака, защото той беше улучил болното й място. Знаеше, че на нейните осемнайсет години за повечето хора тя е стара мома, знаеше, че според някои „й хлопала едната дъска“. Това, че не беше омъжена и навярно никога нямаше да се омъжи, беше факт. А това, че другите приказки бяха лъжливи и злобни измислици, разпространявани преди всичко от Бийчъм, не ги правеха по-малко мъчителни.