Сънфлауър се приземи на тротоара с гръм и трясък, сред дъжд от стъкла, но закачи при скока ъгловата подпорната греда, на която се крепеше покривът на „Силвър Слипър“. Олюляващата се греда поддаде и се прекърши на две, защото основата й се отдели от тротоара. Покривът се срути точно когато кобилата изхвърча на улицата и се подхлъзна в калта.
Един дълъг ужасен миг Рейчъл беше сигурна, че сега ще се врежат във фургона на отсрещната страна на улицата, но изведнъж нечия здрава ръка посегна към юздите на Сънфлауър и накара с рязко движение животното да спре.
— Сто-о-ой! — изръмжа нисък мъжки глас. — Сто-ой! Хайде, стига!
Кобилката направи още няколко стъпки, а после се успокои, с все още треперещи ноздри и хълбоци, сякаш беше признала мъжа за свой повелител. Рейчъл усети, че животното се успокоява, разбра, че е дошъл краят на целия този кошмар, а тя, сякаш по чудо, още е в седлото.
Пребледняла като платно, разтреперана от ужас след случилото се, тя дишаше тежко и с мъка вдигна глава да погледне непознатия си спасител.
Когато го видя, думите на благодарност заседнаха в гърлото й и тя можеше само да го зяпа с отворена уста. Мъжът беше толкова красив, че в състоянието, в което се намираше, Рейчъл реши, че е привидение, едно от онези демонични създания, които суеверни жители на прерията твърдяха, че са виждали в тъмни и мъгливи нощи. Златистите й мигли бяха натежали от капки дъжд и тя виждаше като през тъмна призма мъжа, когото очите й оглеждаха, сякаш хипнотизирани, от глава до пети.
Беше висок и гъвкав като пантера, целият в черно и сребърно, като обсипано със звезди нощно небе. Носеше черно сомбреро с нахлупена широка периферия, хвърляща сянка върху мургавото му лице. Дългата къдрава коса беше синкавочерна, като козината на неговия жребец. Под катраненочерните вежди и тежките клепачи тъмносините му очи светеха като на хищно животно. Рейчъл съзря в тях лека насмешка, но и затаена закана, от която неволно се уплаши. Римският му нос над тежките черни мустаци и чувствените устни беше с безукорна форма. Между белите зъби стискаше тънка черна пура. От пламтящото й крайче се вдигаше призрачен дим и се разтапяше на вятъра и дъжда. Имаше изпъкнали скули, хлътнали бузи, лицето му напомняше хищник. Обраслата с четина брадичка беше горда и арогантна, сякаш беше свикнал да заповядва и да получава каквото пожелае.
На врата си носеше черно вълнено шалче, дългото черно наметало беше закопчано от плоския, стегнат корем чак до брадичката, то обгръщаше широки рамене и гърди. На кръста си беше препасал кожен колан с гравирана сребърна тока и ножница с опасно святкащ нож. На бедрата му се олюляваха две черни кобури с пистолети с дръжки от слонова кост, на които отдалеч личеше емблемата на фирмата Семюел Колт — два коня, вдигнали се на идни крака. Под тесния черен панталон се очертаваха мускулести бедра и прасци. Обут беше в черни кожени ботуши със сребърни шпори.
Беше въплъщение на гъвкавост и изящество, имаше стойка на безукорен ездач. Беше очевидно предпазлив, но и смел. Мъж, който не бяга от опасностите и разчита на собствените си сили, за да се пребори с житейските несгоди, каквито и да са те.
По дрехите и държането му Рейчъл разбра, че е от професионалистите, майстор на оръжието, платен убиец, все неща, които я отблъскваха у един мъж и от които се боеше. Този тук беше хладнокръвен, саркастичен, животински брутален. Сигурен в себе си и в превъзходството си човек, способен да вземе всичко, което пожелае и то без да пита. Беше мъж, който не понася някой или нещо да застане на пътя му.
При тези мисли кожата й настръхна и я обзе някакво странно, всепокоряващо, неизпитвано чувство. То прониза неочаквано цялото й тяло, уплаши я, възбуди я и я обърка. Изведнъж й стана горещо. Устата й пресъхна. Сърцето й затуптя като сърчицето на мъничко колибри. Изведнъж осъзна колко неприлично се е втренчила в мъжа и колко ужасно изглежда след случилото се. Лицето й пламна. Той сигурно е решил, че съм някоя най-обикновена, вулгарна повлекана, — помисли си, потисната, макар да не можеше да каже защо мнението му толкова я интересува, та той не беше за нея нищо, както и тя за него.
Най-лошото беше, че мъжът хвърли поглед към онова, което бе останало от „Силвър Слипър“, а после и към нея, ъгълчето на устните му подигравателно трепна, и той заяви безсрамно:
— Миличка, ако това е представата ти за приятен дъждовен следобед, дума давам, не бих искал да отида някоя хубава събота на разходка с теб.
Това я довърши. Идеше й да потъне в земята от срам. Но и нейният гръбнак беше от стомана, човек или го има от рождение, или го няма, а нейният и този път й беше дал възможност да издържи. Тя се изправи гордо п се опита да си възвърне самообладанието. Как се осмеляваше този арогантен нехранимайко да й говори като на някоя уличница! Не беше никакъв джентълмен, поне това беше вече сигурно. Рейчъл беше убедена, че всяко нещо си има мястото, а този тук трябваше да бъде словен на място.