Бяха вдигнали едноетажната къща преди година. Тя беше много стабилна, изградена от масивни греди и с покрив от шиндра. Наглед беше малко тромава и неугледна, но пък една от малкото дървени къщи в Канзаската прерия, където имаше само тополови гори. Всеки друг дървесен вид се докарваше с влака или с конски каруци до най-близкия град, до Уйчито и затова дървеният материал беше тук много, много скъп. За Рейчъл новият й дом беше лукс, с който още не можеше да свикне. Та нали години наред бе живяла в къщи от глина и само за кратко в постройка от тополово дърво. Съпругът й беше изградил новия им дом с любов и гордост. Бяха варосвали стените, докато станат бели като изпран памук. Сега те блестяха на лунната светлина. Пред къщата просторна веранда с парапет приканваше за отдих в двата стола-люлки, които се поклащаха и поскърцваха на лекия ветрец. Колкото и да беше привързана към новия си дом, в момента Рейчъл не искаше да се прибира.
Тя обичаше всички обитатели на къщата, но знаеше, че макар да е голяма, тя вече пращи по шевовете, защото дава подслон на всички — от дядото до най-малкия внук. Затова рядко успяваше да остане насаме с мъжа си. Ценяха малкото време, с което разполагаха и сега тя не искаше да загубят нито миг.
Рейчъл се гушна в него и сложи глава на рамото му. Ръката й си играеше с гъстите косми на гърдите му. Беше чудесно усещане — кожата му беше гладка като кадифе, а къдриците под дългите й тънки пръсти като току що колосано бельо. Възможно ли беше да се е раждал друг мъж като него?
— Обичам те — пошушна тя.
Мъжът й трудно изговаряше такива думи, но за радост и гордост на Рейчъл той ги изрече, а тихият му, малко дрезгав глас още пазеше акцента, останал от езика на отдавна починалата му майка.
— И аз те обичам, Рейчъл… мила моя Рейчъл — прошепна той. — О, господи, толкова те обичам!
И за да потвърди думите си, той протегна ръка, приближи лицето й към своето и впи жадни, сладострастни устни в нейните. Отначало я целуваше нежно, много нежно, както се целува млада, още неразцъфнала девственица, която мъжът трябва да ухажва и примамва. Но само след миг, окуражен от нейната податливост, той взе да става все по-настойчив. Езикът му повтаряше с наслада контурите на разтворените й уста, после проникна бавно в нея, за да изпие цялата й сладост, той сякаш поглъщаше див мед, топъл и ароматен. Мъжът не можеше да му се насити. Езикът му заобвива жадно нейния език, той се въртеше и поемаше всяка влажна капка в нейните уста.
Жаравата на нейната страст припламна с нова сила и тя отново го пожела. Изстена тихо. Ръцете й се сключиха на тила му, заровиха се в гъстите къдрици, привлякоха го по-силно. Тя се притискаше сладострастно към него, тя го желаеше, жадуваше го, любеше го. Тя сякаш черпеше сили от земята, за да ги отдаде, заедно със сърцето си, на своя съпруг. Ръцете му обгърнаха нейното лице. Целувката му стана по-силна, по взискателна и почти болезнена върху нежните й устни. Сега неговата страст подхранваше нейната и тя плъзгаше ръце по цялото му тяло. Нейният език се преплиташе с неговия и го възбуждаше още повече. Неговите устни смучеха жадно нейните, той пиеше дъха й, хапеше устните й. Тялото му имаше вкуса на скъпи пури и хубаво уиски, приятен мъжки вкус, за нея вече привичен и сладък. Сега й беше странно да си помисли, че някога го беше хокала заради този дъх на пури и уиски. А той само й се подиграваше, защото още не й беше показал на какво са способни устни с вкуса на такива пороци…
Рейчъл усети как пулсът й се ускорява при тези еротични спомени. Тялото й потръпваше от желание и предвкусвана наслада. Когато мъжът усети този трепет на подплашена сърна, пръстите му загалиха копринените кичури, които се спускаха, по слепоочията й, а после той я грабна, като да беше пленница на неговата воля и неговата страст. Устните му опариха бузата й като нажежено желязо, той потопи лице в разкошната й коса и вдиша дълбоко замайващия й парфюм. Люляк.
Откакто я помнеше, Рейчъл винаги беше дъхтяла на люляк. Миналата пролет насадиха много люлякови храсти около къщата. Бледолилавите им кичури цъфтяха чак до лятото, насищайки въздуха наоколо и цялата къща с благоухания. Особено по времето, когато Рейчъл изсипваше купчини люляк върху кухненската маса и започваше да вари есенцията си. Мъжът вдиша още веднъж нейния аромат и тогава нахлуха спомените му за Рейчъл, само за Рейчъл, за безбройните й лица, винаги и навсякъде. Той познаваше всеки израз на лицето й, всеки неин навик, сякаш бяха собствените му. След толкова години самота друго същество му бе станало толкова близко, сякаш бяха две половинки от едно цяло.