В същия миг си спомни за Индия, за клетата си приятелка и веднага си призна, че ако трябваше да почне отначало, щеше да направи пак същото. С единствената разлика, че нямаше да разговаря с онзи нахален тип.
Макар да беше красив, в негова полза говореше само това, че притежаваше най-хубавия чифт пистолети, които беше виждала. Сигурно бяха изработени по поръчка, Рейчъл веднага го разбра по дръжките от слонова кост, инкрустирани със сребро. Професионалистите често предпочитаха такива пистолети пред „Смит енд Уесън 44 Америкън“. Един „Уесън“ можеше наистина бързо да се зареди, но в тази марка пистолети имаше нещо „европейско“, което отблъскваше мъжете от Запада, свикнали със съвършения баланс на колтовете. Пък и човек с два пистолета няма нужда да се замисля за презареждането.
Рейчъл се доверяваше на вярната си стара пушка, с която нямаше нужда много-много да се цели и която, на близко разстояние, беше смъртоносна. Не веднъж беше отпъждала с нейна помощ неканени гости. Притежаваше и едностволка „Трепдор Спрингфийлд“, калибър 45–70, модел 1873-та. Но я използваше само за по-едър дивеч.
Когато Рейчъл стигна най-сетне къщата на Бийчъм, вече се здрачаваше и небето беше вдигнало шлюзите си. Дъждът се сипеше през покрива на обора като чай през сито, когато двамата с Поук вкараха в него конете и ги оставиха до впрегатните добичета на Джонатан и единствената му млечна крава. Дворът, през който претичаха с чернокожия, се беше превърнал в блато. Рейчъл заудря с развята пелерина с все сили по вратата.
— Ева, аз съм, Рейчъл — аз и Поук — отвори ни, миличка, пусни ни да влезем.
Стори им се, че чакат цяла вечност, докато някой леко открехна вратата. С високо вдигната газена лампа в ръка и широко отворени уплашени очи, Ева Бийчъм надникна предпазливо в тъмното. Единадесет годишният й брат Гидиън стоеше зад нея с насочена вехта карабина „Шарпс“.
Като видяха, че наистина са Рейчъл и Поук, двете деца въздъхнаха с облекчение и направиха път на гостите да влязат.
— Ах, лельо Рейчъл, колко се радваме, че дойде! — изплака Ева. Тя прегърна младата жена и се притисна за миг към нея. После я пусна и попита тихо, без особена надежда: — Татко сигурно не е в плевнята при добитъка, нали?
— Не — поклати глава Рейчъл и отново си помисли, че с най голямо удоволствие би извила врата на Джонатан, когато видя как дъждът прониква през покрива на къщата и мокри муселина, окачен от Индия още преди години, за да падат в него калта и тревата, които се сипеха отгоре. Сега тънкият плат висеше на парцали, а от покрива безпрепятствено падаха змии и гризачи, довлечени от поройния дъжд. Рейчъл беше готова да се разплаче от мъка по Индия, но сподави с усилие сълзите и Каза само:
— Съжалявам, Ева, но баща ти е… по работа… в града и сигурно няма да се прибере тази вечер. Затова дойдохме с Поук. Ще отидем всички у дома. Тъй че побързайте и си стегнете багажа. Не бива да губим време.
Докато говореше, Рейчъл вече събираше едно-друго за децата и особено за бебето Тобиас — дрехи, пелени, гребени, четки за зъби и прочее. Тя нахвърля нещата в големия върбов кош, в който Индия си слагаше прането. Рейчъл Искаше да се махне час по-скоро от дома на Бийчъм, където я преследваха спомените за покойната й приятелка, и само като си помислеше за Джонатан, отново я обземаше гняв.
По многозначителните погледи, които си размениха децата, тя разбра, че не са повярвали на измислицата, че Джонатан е бил задържан по работа в града и се досещат, че баща им се е запил в Дилейно при проститутките. Въпреки това продължиха мълчаливо да събират жалките си дрипи и нито едно не пророни укор.
Тайничко децата се радваха, че баща им няма да се прибере. Надяваха се, че изобщо няма да се върне в къщи, защото се страхуваха от него. Щом се напиеше, ставаше зъл, навикваше ги и ги биеше, най-често без видима причина. Внушаваше им чувството, че по някакъв начин те са виновни за всичките му проблеми и си мислеха, че сигурно би бил по-щастлив и по-доволен без тях, пък и те, макар и с болка, признаваха, че биха били по-щастливи и доволни без него. Да, тяхната майка им беше казвала, че в живота се случвало да не искаш да виждаш даже човек, когото много обичаш. Сега те приготвиха багажа си и заедно с Рейчъл грижливо изгасиха всички лампи и огъня в огнището. Поук изтича в обора да впрегне конете на Бийчъм в каруцата. Своето муле, кобилата на Рейчъл и кравата върза здраво за стърчишката. После се огледа из обора и намери старо платнище, с което да предпази децата от дъжда.
Почака на вратата Рейчъл да му даде знак и щом тя се появи с фенера в ръка, веднага се качи на капрата и подкара към къщи. Рейчъл държеше бебето, Гидиън влачеше кошницата. Децата се качиха и се покриха с брезента. Щом всички се настаниха удобно, Поук изплющя с камшика над главите на конете, а те се втурнаха веднага през дъжда и вятъра. От време на време в наситената с електричество атмосфера между ушите им проблясваха призрачни светлинки и пръсваха в нощта странна, синкава светлина.