— Ами направи го — каза Слейд, явно не твърде уплашен и отново се обърна към Бийчъм. — Предполагам, че госпожица Уайлдър е онази нахална особа, която стреля по тебе?
— Да — отговори Джонатан с разкривена гримаса. Беше си обул панталона и вече се усещаше по-смел. — Тая никаквица трябва непременно във всичко да се набърка. Ама аз ще й кажа какво мисля за нея, само да я срещна. По дяволите, не ми е ясно за каква се мисли, та си позволява да стреля по мене! Амче тя за малко да ме убие!
— Вярно — забеляза Слейд и така се ухили, че на Джонатан му полазиха тръпки по гърба. — И аз съм любопитен да разбера коя е, Бийчъм и защо смята, че трябва да се подчиняваш на заповедите й?
Джонатан облиза нервно устни, но преди да се сети за достатъчно задоволителен отговор, Емалу вече беше почнала да ругае:
— Ами че тя е високомерната ни госпойца Морална. Откакто умря Индия, тя се грижи за децата му, затова е толкова наперена. Но това не й дава никакво право да му заповядва, нали така? Нито да се държи с мене, като да съм последна никаквица. На всичкото отгоре ще ме упреква за пари, дето съм ги спечелила с тежък труд, пък и със желанието да облекча малко от малко мъката на тоя нещастник. Луда стара мома! Само да ми се изпречи на пътя, ще я гостя с някой куршум. Да не си въобразява, че в тоя град само тя знае да държи пушка!
Емалу продължи да ругае, но Слейд вече не я слушаше, зашеметен от шока и болката, която се впи, остра като нож, в сърцето му. Индия мъртва? Не, не беше възможно! Образът на млада жена с развети черни коси и весели сини очи беше стоял винаги пред него. Тя беше единствената жена, която го е обичала. Дори неговата красива, но студена майка беше все заета и нямаше време за него. Помнеше, че тя обичаше да се смее, че биваше нежна с него. Този смях и нейният парфюм бяха всъщност единственото, за което си спомняше, а също бързите й целувки и леката стъпка, с която излизаше от стаята му, вече погълната от други грижи. Майка му сякаш не беше нещо реално, а по-скоро ангел, комуто се молеше отдалеч. В разкошната къща на баща му на брега на Мисисипи, толкова огромна, че самотното малко момче си намираше безброй скривалища, в които никой не можеше да го открие, в които, всъщност, никой и не надникваше да го потърси, Индия беше единственото същество, което истински го обичаше. Колко години бяха минали, през които бе живял, сякаш чужд, за своята сестра и дори без да подозира колко зле е тя. Ако знаеше, щеше да й помогне. Сега беше яздил безброй мили по трудния път, за да настигне времето… Не, не беше възможно да е мъртва.
Слейд се втренчи в пребледнялото лице на Джонатан и неговият поглед не оставяше никакви съмнения относно чувствата му. Изразът на лицето на зет му подсказваше ясно: жената бе казала истината. Притъмня му пред очите, стори му се че полудява. С вик на гняв и болка той се нахвърли срещу Бийчъм и го повали на пода.
Емалу изкрещя от страх, изтърва метлата и изхвърча от стаята. Джонатан се опитваше с нескопосни удари някак да се брани. Но беше като дребно животинче в лапите на лъв, беше безпомощен, загубил ума и дума от ужас. Лицето му пламтеше, очите му бяха изхвръкнали от орбитите, защото ръцете на. Слейд стискаха врата му като в менгеме и така силно удряха главата му в дъските на пода, че се чуваше чак долу в бара. Бийчъм се задушаваше и едва успяваше да поеме въздух, напразно се опитваше, отчаян, да разтвори пръстите на Слейд. Но най-сетне, когато Джонатан вече беше сигурен, че е настъпил смъртният му час, нехранимайкото го пусна. Бийчъм си пое въздух като удавник. Но преди да се оправи що-годе. Слейд го вдигна грубо на крака и така го удари, че му остави синина под окото.
В следващите няколко минути братът на Индия, полудял от мъка и гняв, го наби така безпощадно, че Джонатан вече не приличаше на човек, а на нещо, стъпкано от цяло стадо говеда. И двете му очи бяха почти затворени, от строшения му нос бликаше кръв, кръв капеше и от пукнатата му устна, гърдите му, цялото му тяло бяха в кървави отоци. Бяха му счупени поне три ребра. Беше целият в пот и в кръв, мокър и от дъжда, нахлуващ през зейналия прозорец. Олюляваше се, но остатъците от мъжка гордост и безмилостните ръце на противника още го държаха изправен. В някакво тъмно ъгълче на замъгленото му съзнание вече се мяркаше мисълта, че му е дошъл краят.
Изведнъж, привлечени от виковете на Емалу и от опасението, че на кръчмата могат да бъдат нанесени още щети, на прага застанаха собственикът Верн Лънди и шерифът Маг. С опит, придобит от дългогодишни разправии с побойници, двамата мъже награбиха с изпробвана хватка Слейд и го дръпнаха от превития одве Бийчъм миг преди едрият скитник да стовари върху противника си особено опасен удар в брадичката. С широко отворени от страх и изненада очи, Джонатан отстъпи назад, загуби равновесие, изхвърча през широката дупка в стената, направи салто върху полусрутения покрив и се плъзна надолу, за да се озове с лице в уличната кал.