— Господи, божичко! — изкрещя Емалу, изтича до дупката в стената и погледна предпазливо надолу. — Божке, утрепаха го!
— Пада му се на тоя никаквец! — ухили се Слейд и заизтрива изтръпналата си от побоя дясна ръка, но изведнъж си даде ясна сметка, че го заплашва въжето на палача.
За миг помисли за бягство. Но дори да успееше да се изтръгне от яките ръце на двамата мъже, които вече го обезоръжаваха, възпираше го мисълта за децата на Индия, а също и перспективата да види физиономията си по плакатите за издирване на престъпници във всички американски щати. Налагаше се да уреди някак цялата тази отвратителна история, преди да е станало много късно. Нали не му беше първото арестуване, а сигурно нямаше да е и последното.
Шерифът Маг сложи на Слейд белезници и го изведе от кръчмата, а Верн Лънди още вървеше по петите им. На улицата установиха, че претрепаният от бой Джонатан беше жив и въпреки раните от побоя и падането, всъщност си беше здрав и читав.
— Същинско чудо е, че този идиот не си е счупил врата. Сигурно е бил толкова пиян, че изобщо не е проумял какво става с него — изрече злобно шерифът. — Късмет и за тебе, чужденецо, че иначе трябваше да дам в твоя чест празненство с обесване. А сега няма да имаш нищо против, надявам се, да платиш петдесет долара глоба за телесни повреди и да прекараш няколко дена на топло.
— Разбира се, че нямам — отговори сухо Слейд.
— Добре — отсече шерифът и кимна на помощника си, дошъл да подкрепи шефа. — Ърп — заповяда му Map — я прибери и тоя там — посочи му той, проснатия в калта Бийчъм. — И него ще го глобим и ще го приберем в затвора — за пиянство и непристойно държане.
И така Слейд Меверик прекара първата си нощ в Уйчито в тясна килия, съседна на тази, в която затвориха неговия достоен за презрение зет Джонатан Бийчъм. Слейд беше отказал да приказва с вече напълно трезвия и готов на всякакви унижения мъж, но изяде вечерта от една чиния с него порцията си студен, разкашкан безвкусен фасул. После се изтегна върху коравия нар със сплескан дюшек и затвори очи с надеждата да заспи. Но лежа часове буден, заслушан във воя на вятъра и плющенето на дъжда по покрития с ламарина покрив на затвора. В дълбока скръб за Индия понасяше мълчаливо мъката си, сам със своите мисли.
Беше най-дългата нощ в живота му.
ГЛАВА ШЕСТА
Рейчъл не проумяваше защо шерифът Маг още не се е появил във фермата й, за да я арестува. Също като дядо си Фремънт Хегърти и тя беше сигурна, че ще дойде. Нищо че предишната вечер, като чу разказа на Поук за подвизите на внучката му в града, Фремънт се беше смял до сълзи и беше тропал от възторг толкова силно с крака, че за малко не строши протезата, която му заменяше десния крак. Дори по-големичките деца на Бийчъм бяха забравиха тревогите и се смяха, изпълнени с учудване и възхищение пред смелостта на Рейчъл която се бе опитала, с риск за живота си, да върне баща им в къщи.
— По дяволите! — беше възкликнал Гидиън. — Бас държа, че татко е бил луд за връзване!
— Гидиън — беше се изсмял Поук, който вече си бършете сълзите — твоят татко така беше загрял от яд, че върху него можеха да се изпържат яйца! Толкова лют не го бях виждал.
Но при мисълта за възможното арестуване на Рейчъл веселостта им бързо се изпари. За голяма тяхна изненада във фермата не се появиха нито шерифът, нито помощниците му, за да отведат Рейчъл в тъмницата. Не беше изключено бурята да е възпряла снощи представителите на властта, но нямаше обяснение за това, че не дойдоха и тази сутрин. Сега небето беше сиво, но безоблачно и времето достатъчно добро за сезона. Дори слънцето се опитваше да пробие и замръзващият сняг блестеше като захарен.
Рейчъл поклащаше недоверчиво глава, всеки път щом поглеждаше към безлюдния хоризонт и продължаваше пътя си към обора. Да не би този нехранимайко Верн Лънди да беше предпочел да не праща шерифа по петите й, защото и неговата не беше съвсем чиста и щеше да е по-добре да не се среща с Маг. Тя въздъхна и си пожела да няма повече неприятности.
Вървеше, размахала кошницата за яйца и поемаше дълбоко утринния въздух. Като всякога след буря, той лъхаше на свежест и чистота. Така ухаеше и тъмната мокра пръст под ботушите й. Вятърът беше доста силен и студен, но въпреки това на Рейчъл й се струваше, че долавя полъха на пролетта. Дано е вярно, мислеше си тя, защото й беше дошло до гуша от сняг и лапавица, беше и додеяло въпреки огъня в печката и в камината, да трепери от студ под завивките си. Мечтаеше за синьо небе, за първата зеленина в прерията, за цветята, които ще я покрият. Вятърът, който вее безспир над равнината, нежен като люлчина песен през лятото, могъщ като симфония през зимата, ще е тогава топъл и ласкав.