Когато отвори едно от тежките крила на портата на обора, Рейчъл установи с учудване, че Гидиън вече храни и пои животните, а десетгодишният Кейлеб дои кравата. Беше успял даже да сипе топло мляко на малките котета, които вече лочеха пенестото лакомство.
— Нощес, ти като си легна, лельо Рейчъл, ние така решихме — каза Гидиън, когато срещна въпросителния й поглед. — Докато живеем при тебе, да си припечелваме прехраната. — Знаем колко ти беше трудно да се грижиш за нас и… за майка. Не искаме да сме тунеядци.
Като чу това, на Рейчъл й бликнаха сълзи от очите и тя с мъка ги сдържа, защото сякаш Индия й говореше с устата на момчето. Беше трогната от неочакваните думи и си спомняше с дълбока тъга покойната си приятелка. Джонатан навярно би предложил и той помощта си, но пряко воля и с надеждата, че тя ще откаже. А от детското лице на Гидиън лъхаше гордост и сърцераздирателна решителност, но момчето беше и готово да се разплаче, ако Рейчъл отблъсне помощта му, тъй че единствената възможност беше да я приеме.
— Разбира се, прав си — каза тя. — Че кой обича тунеядците, Гидиън? Бях сигурна, че ще постъпиш точно така. Тук има предостатъчно работа, та се надявам, че всеки от вас ще си поеме задачите, с които се е справял в къщи. Откровено казано, благодарна съм ви за помощта.
Беше съвсем вярно, защото откакто родителите й загинаха преди няколко години в едно торнадо, Рейчъл имаше във фермата повече работа, отколкото можеше да свърши. Вярно, Поук се оправяше с най-тежкото, пък и дядото помагаше, доколкото му беше възможно с единия крак. Въпреки това никога не я напускаше чувството, че в деня има прекалено малко часове.
— Като свършиш тук, Гидиън, попитай Поук какво още трябва да направиш. Кейлеб, като издоиш кравата, занеси каната с млякото в къщи и я остави на масата в кухнята.
— Да, лельо — отговориха в хор момчетата и се разсмяха.
В свинарника Рейчъл свари Филип, който се грижеше, преизпълнен с чувство за отговорност, за свинете. В кокошарника деветгодишната Сюзън пръскаше зърно и събираше яйцата, заобиколена от усърдно кълвящите кокошки. Като видя, че всичката й работа е вече свършена, Рейчъл отиде да хвърли на ловджийските си кучета кокалите от снощната вечеря и се върна в къщата. Там Ева вече беше сложила масата за закуска.
— Семейство Бийчъм изглежда е решило да не ми оставя днес никаква работа, нали Ева? — попита Рейчъл.
— Ти ще сготвиш, лельо Рейчъл — отвърна й със смях момичето.
— Не знаех, че дядо Хегърти и Поук са гладни. — Те са винаги готови да унищожат някое прясно заклано пернато — пошегува се Рейчъл и си върза престилката.
После извади няколко плика и кутии от кухненския шкаф. Забърка с дървена лъжица тесто в пръстена паница, Омеси го, поръси го с брашно и го наряза на парчета за хлебчета. Щом ги пъхна във фурната, наряза късчета сланина, за да я позапържи, с надеждата, че след ланското нападение на скакалците сланината няма да е гранясала. Докато сланината цвъртеше върху желязната печка, тя смля кафе и го свари. После забърка тесто от царевичното брашно и го остави да втасва. Докато Ева преповиваше и хранеше бебето Тобиас, Сюзън разля донесеното от Кейлеб мляко в чашите и сложи сиропа на масата.
Най-сетне всички седнаха да закусят. За учудване на набожните деца на Индия, след като каза утринната молитва, за да благодари на всевишния за всичко, с което ги е дарил, Фремънт добави, че и тяхната усърдна работа е допринесла не малко на масата да има всичко. След това си напълниха чиниите и започнаха да се хранят с нескрит апетит. Думи почти не се разменяха. Но въпреки настъпилата тишина, Рейчъл се чувстваше безкрайно ободрена от присъствието на децата. Бяха като истинско семейство. Винаги беше съжалявала, че няма братя и сестри, или свои деца, а сега малките Бийчъм запълвала тази празнина. И те отдавна не бяха се чувствали толкова щастливи.
След закуска Рейчъл се убеди, че Ева, Сюзън и дори двегодишната Нейоми умеят и да раздигат масата, и да мият чинии. Затова облече палтото и тъй като беше загубила вчера в „Силвър Слипър“ зимната си шапка, сложи лятна. Сподели с дядо си, че иска да иде до града и да се опита да разбере дали Верн Лънди е ходил при шерифа. Фремънт знаеше, че реши ли нещо, Рейчъл не се оставя да я разубедят и затова само измърмори няколко думи за проклети идиоти, които по всяка вероятност не си знаят урока.