Рейчъл му обясни коя е и какво иска да знае, а той с готовност й съобщи името, което я интересуваше — Слейд Меверик. Но, за неин ужас, мъжът я осведоми също, че затворникът е опасен главорез и положително ще се опита да избяга, поради което не му бяха разрешени никакви посещения. Според Ърп тя само ще си загуби времето да препуска чак до затвора.
Рейчъл беше толкова смаяна, че непознатият благодетел се оказа същият мъж, който спря вчера Сънфлауър, че побърза да благодари на Уайът Ърп и да си продължи по пътя. Просто не можеше да проумее откъде накъде този главорез е платил за хаоса, който тя беше предизвикала в „Силвър Слипър“, и то след всички безсрамни приказки, които й беше изприказвал на улицата.
Едва на другия ден Рейчъл разбра, ужасена, че Слейд Меверик е не само подозрителен главорез, но и полубрат на Индия Бийчъм, черната овца на семейството и че е дошъл да си иска правата върху децата на своята сестра.
ГЛАВА СЕДМА
Шерифът Маг извади връзката ключове от чекмеджето и тръгна по коридора към килиите, в които бяха затворени Слейд Меверик и Джонатан Бийчъм. Ключовете издрънчаха, когато шерифът ги пъхна един след друг в ключалките, отвори вратите и каза на мъжете да излязат.
— Свободни сте, момчета — обяви им той. — Ако имате намерение да напуснете Уйчито, можете да си приберете долу пушкалата. Ако ли не, помощник-шерифът ще ви даде по една металическа марка, срещу която ще ви ги върнат, когато сериозно решите да напуснете прекрасния ни град. Хич не ни допада мъже да се разхождат из него въоръжени, поне ти трябваше да го знаеш, Бийчъм. Тъй или иначе, не бих искал да ви виждам отново в моя затвор, тъй че не ми създавайте ядове, особено ти, Меверик. Каквито и лоши приказки да си чувал, не са верни, да знаеш, Уйчито е почтен и чист град и аз няма да допусна някакъв новодошъл, някакъв пистолетаджия да ми нарушава реда.
— Разбрано, шерифе — каза спокойно Слейд. — Напълно съм съгласен с вас.
Слейд си сложи пелерината и метна на рамо денкчето със завивките. После измарширува със звънтящи шпори от килията. А тъй като нямаше намерения да остава в Уйчито, отиде да си прибере револверите и всичко останало, което му бяха взели при арестуването. Присви очи срещу яркото слънце и се запъти към конюшнята за коня и седлото. Провери автоматично двата джоба на седлото и калъфа с пушката. После яхна коня и потегли подир Джонатан, който, не ще и дума, щеше да се опита час по-скоро да изчезне някъде в града.
Слейд откри Бийчъм на няколко мили източно от Уйчито. Бързо го беше настигнал. Стана му смешно, когато разбра, че не е нужно дори да вади пистолетите, за да накара Джонатан да го заведе в дома си.
Беше по-зле, отколкото Слейд бе очаквал. Сега разбра, че Индия му беше спестила поне половината истина. Сърцето му кървеше от мъка за нея, докато оглеждаше жалката й колиба. Как е могла тя, израснала в една от най-богатите плантации по Мисисипи, да понесе това тук? Просто не проумяваше. На бузата му нервно затрептя мускул. С най-голямо удоволствие би напердашил още веднъж Джонатан Бийчъм.
— Аз… ами аз… хъм, аз ще вляза — заусуква го Джонатан, — ще вляза да кажа на децата, че сме тук.
— Ами хайде! — изръмжа Слейд.
Той самият не бързаше да влиза. Защото беше зърнал, с нарастваща мъка и гняв, мизерния дървен кръст върху гроба на Индия. Изтръгнат от бурята, вилняла преди два дена, кръстът лежеше на няколко метра от хълмчето. Той бавно се наведе и го вдигна. Присви устни, като видя, че на него нямаше дори надпис. Добре поне, че хълмчето, под което лежеше Индия, още се виждаше. Слейд прокара длан по парещите си клепачи, после заби с дръжката на пистолета жалкия кръст в земята и си даде клетва колкото може по-скоро да купи приличен надгробен камък. Когато Джонатан се появи отново, очите на Слейд блестяха като твърда синкава стомана.
— В къщи няма никой — изпелтечи уплашено Джонатан, като видя смръщеното лице на Слейд. — Жива душа няма, даже конете и кравата са изчезнали.
— А къде смяташ, че са?
— Ами мисля, мисля, че Рейчъл ги е завела у тях — тая никаквица навсякъде си пъха носа. Колко пъти съм й казвал да не припарва тука, не исках да се навърта край Индия и децата. Тая женска е същинска гърмяща змия и дваж по-отровна. Онзи ден в „Силвър Слипър“ не й беше първият опит да ме убие. Тя непрекъснато набиваше на Индия в главата, че не ме бива за нищо и трябвало да ме натири от къщи, а пък аз наистина правех всичко възможно, за да си прехранвам семейството, колкото и труден да е животът по тия места. Уф, пустата завистлива стара мома! Цялата работа беше, че й се зловидеше, дето Индия си има мъж, а пък нея кой ли я иска освен Окс Оксенбърг, ама той е толкова тъп, че се не сеща да си влезе в къщи, когато вали. Щеше ли иначе изобщо да забележи тая дяволска женска!