— Госпожице Уайлдър, не отричам, че нито аз, нито нескопосният ми зет сме много подходящи възпитатели за осем страдащи деца — каза Слейд, прикривайки с мъка яда си, предизвикан от нейното упорство, решил просто да не обръща внимание на аргументите й. — Но при цялото ми уважение към вас, госпожице и дали това ви харесва или не, кръвните роднини сме ние и макар да сте била много близка с моята сестра, не сте от нашето семейство и просто не можете да знаете какви са били намеренията й. Ако бъдете така любезна да хвърлите пушката, госпожице Уайлдър, ще ви покажа писмото, което получих от Индия малко преди тя да умре и в което е казано съвсем ясно и недвусмислено, че, ако й се случи нещо, аз трябва да стана опекун на нейните деца.
— Аз не ви вярвам — заяви Рейчъл, уплашена и обидена, че в труден момент Индия се е обърнала не към нея, най-близката й приятелка, а към своя полубрат.
— Уверявам ви, че е точно така, госпожице, че е самата истина — отговори й меко Слейд. Виждаше колко дълбоко страда Рейчъл и затова не се опита да й отнеме оръжието, което продължаваше да бъде насочено към тях, а просто й подаде писмото.
Тя отвори плика, прочете бързо писмото, после сгъна двата листа и му ги върна. Пое си дълбоко въздух.
— Това не променя нищо — каза тя без заобиколки и предизвика по този начин гнева на Слейд, — Индия просто не е била на себе си, когато го е писала. Преди да умре беше седмици наред болна и потисната, по всичко личи, че не е могла да разсъждава нормално.
— Единствената й грешка беше, че избра вас за своя приятелка, госпожице Високомерна Уайлдър — изсъска Джонатан.
— Дръж си устата, Бийчъм — изръмжа толкова заканително Слейд, че и Рейчъл, и Джонатан направиха, ужасени, крачка назад. — Млъкни, че ще те цапардосам. Ако си беше изпълнявал задълженията, сега нямаше да стоим тук. — И той се обърна отново към Рейчъл, а гласът му беше толкова спокоен, че човек не можеше да повярва, че с на същия мъж, който току що така яростно бе навикал Джонатан. — И все пак това, че сестра ми е написала писмото, си остава факт, както и това, че нямате никакви права върху децата. А сега искам най-сърдечно да ви благодаря, че в мое отсъствие сте се грижили за тях и да ви кажа, че няма причини да ви възлагаме и занапред такава трудна задача. Ще съм ви признателен, ако ми ги дадете още сега. — Настъпи пауза, изпълнена с очакване. А тъй като Рейчъл очевидно нямаше намерение да влезе в къщата, Слейд каза тихо: — Госпожице, би ми било наистина неприятно, ако се наложи да извикам шерифа, той да реши спора ни.
Рейчъл трябваше да се примири. Знаеше, че законът е на страната на Слейд Меверик, независимо от това дали е платен убиец, или не. Беше прав: по закон тя не можеше да има никакви претенции върху малките Бийчъм. На нейна страна беше само любовта й към тяхната майка, но за слепите очи на Темида тя не беше достатъчна. Освен това не смееше да се противопоставя повече на Слейд Меверик. Той сякаш не чу, че е готова да му върне парите, които беше платил за „Силвър Слипър“, но ако продължаваше да му възразява, можеше да поиска да си ги получи веднага, а тя нямаше възможност да му се издължи.
Господи, как би желала Слейд Меверик да е някъде на края на света, в пъкъла, където му беше мястото на тоя дявол! Ако не се беше появил, за да обърка всичките й сметки, положително щеше с течение на времето да се спогоди с Джонатан, беше повече от сигурна. Но сега всичко беше загубено. Не, на този свят наистина няма справедливост, мислеше си тя гневно. Не, просто не беше справедливо!
Едва през последните няколко дена си беше дала сметка колко е самотна след смъртта на родителите си, а сега и на Индия. Едва когато прибра децата на Бийчъм, разбра колко й е хубаво да се чувства част от голямо семейство, в което царят обич и разбирателство. Децата й бяха посочили голямата празнота в нейния живот, която нямаше да се запълни скоро, ако сега те си отидат.
Да, имаше наистина дядо си и Поук. Но те не разбираха твърде от женски проблеми, от онези малки подробности на ежедневието, които беше споделяла с майка си, по-късно с Индия, а напоследък с Ева. Дядо й и Поук бяха единаци и изобщо не можеха да си представят какво означава за нея къщата да е пълна със смях и разговори, та дори и с караници и с плача на малкия Тобиас. Как можеха да разберат копнежа й за майчинство, който се пробуждаше в нея вечер, когато люлееше бебето, за да го приспи, сякаш беше нейно собствено.