Рейчъл беше повярвала, че е свикнала с живота си на стара мома, че е пропъдила всяко чувство, неприсъщо за такова положение на нещата. Но сега вече знаеше, че просто бе потиснала мечтите си, че продължаваше да се вкопчва в надеждите си, въпреки че беше убедена — те никога няма да се осъществят. Защото просто не виждаше как би могла да си намери съпруг.
Баща й беше учител, противник на робството, революционер и идеалист, човек, изпреварил времето си. Беше вярвал искрено, че мъжете и жените са равни и беше внушил тази вяра и на единственото си дете, на дъщеря си Рейчъл. Оказа се, че не й беше направил добра услуга, защото се беше оформила като личност твърде неприспособима към обществото, в което трябваше да живее. Отличаваше се твърде много от другите жени и всеки го долавяше. Жените усещаха инстинктивно, че Рейчъл не е като тях, че просто „не пасва“. Мъжете, по-малко наблюдателни, знаеха само, че не се чувстват добре в нейно присъствие, а по-скоро някак застрашени. Не бяха свикнали почтена жена да ги гледа спокойно право в очите, да прекъсва, макар и учтиво, разговорите им и откровено да изразява, нерядко съвсем противоположно мнение. Още повече, че то често се оказваше по-вярно от собственото им.
Малкото мъже, които я бяха ухажвали, бързо изчезваха, най-често бесни, защото имаха чувството, че са били преценени хладнокръвно и намерени за неподходящи. За мъжкото его нямаше по-голяма обида а още по-лошо беше, че Рейчъл изобщо не си даваше сметка какво е сторила. Баща й я беше възпитавал съвсем иначе и сега й се струваше непонятно и обидно, че заради природната й интелигентност и любознателност, мъжете я имат за непривлекателна.
Не можеше да се каже, че не разбира как една жена може да привлече един мъж. Просто не виждаше смисъл във всички тези правила на играта, не намираше за необходимо да се придържа към тях. В нейните очи те бяха глупави и лицемерни, а защо тъкмо глупостта и лицемерието се ценяха толкова високо, тя просто не можеше да проумее. Тя не искаше това от един мъж, нито би приела един мъж да търси в нея тъкмо това.
Оказа се, в края на краищата, че има един единствен обожател — Густав Оксенбърг, които всички, с изключение на Рейчъл наричаха просто Окс. Този огромен швед беше силен и див като животното, което му беше дало прякора. Беше и упорит като него. Това, което малцина знаеха, беше, че е лоялен, сигурен приятел и много смел човек. Наистина, трудно му беше да говори за нещо друго, освен за времето или земеделието, затова хората си мислеха, че ще продължи да се върти около Рейчъл Уайлдър само защото никое друго момиче не би се зарадвало на упоритото му, но толкова скучно ухажване. Мнозина смятаха Окс за толкова ограничен, че просто не разбира колко непривлекателна е Рейчъл като жена.
Това не беше вярно и той съвсем не беше толкова прост, колкото го мислеха. Този мъж не намираше на Рейчъл недостатъци не само защото беше по природа великодушен и толерантен, но и просто защото се беше влюбил в нея от пръв поглед, а сега я обичаше мълчаливо и предано, от цялото си голямо сърце. Обичта към нея беше за него нещо естествено, както въздуха, който дишаше и той никога не се питаше как е могъл да си избере момиче по природа толкова различно от него, колкото са различни сърната и биволът.
Знаеше, че Рейчъл не споделя любовта му. Мислеше си с отчаяние, че тя навярно никога няма да се омъжи за него. А той беше готов да я вземе такава, каквато е, щеше да е безкрайно горд да я нарече своя съпруга. Рейчъл ценеше високо добротата и жертвоготовността му, обичаше го като приятел, но не беше способна да се омъжи за човек, в когото не е влюбена. Младото й тяло не потръпваше от желание, когато Окс вземаше ръката й в своята. Сърцето й не туптеше лудо, сякаш уловено птиче, когато я притискаше към гърдите си. Не копнееше за него нито с мисъл, нито с чувство, светът не й се струваше тъмен и пуст без него.
Любовните мечти на Рейчъл бяха подхранени от стиховете и романите, които четеше от дете и продължаваше да поглъща. Любовта беше за нея нещо като искрите между рогата на бизоните, когато в прерията се надига буря. Любовта на родителите й един към друг е била толкова силна, че когато разбрали, че не могат да избягат от торнадото, причинило тяхната смърт, те я посрещнали силно прегърнати, единият се опитвал да защити другия от побеснялата стихия. Рейчъл никога не беше изпитвала толкова силни чувства към мъж, а на съпруга си не би искала да даде по-малко, както не би се съгласила да иска от него по-малко. И понеже такава любов явно не й беше отредена, тя се мъчеше да отпъди мечтите си и да държи Густав Оксенбърг, колкото може по-внимателно, на разстояние от себе си. За съжаление, напразно.