Колкото по-добре осъзнаваше какви миризми излъчва този човек, толкова по-чевръсто прибираше вещите на децата, докато най-сетне ги нахвърли безредно в коша. После изведнъж разбра, че се държи странно и се запита дали изживените напоследък стресове не са и замъглили разума. И тези странни чувства, и смешното поведение й бяха толкова неприсъщи. Дали нямаше треска? Реши, че ще трябва после да изпие нещо успокоително.
Слейд долови объркаността на Рейчъл, но се излъга относно причината. В един момент вече искаше да сложи ръката си върху нейната и да я увери, че с него децата няма от какво да се страхуват. Но знаеше, че тя няма да му повярва и не можеше да я вини за това. Той беше човек суров и животът, който водеше също беше суров. Беше наистина неправдоподобно един платен убиец, един бездомник изведнъж да реши да пусне корени и да окачи пистолетите си на пирон. Слейд беше решил твърдо да опита, но не беше сигурен, че ще успее.
Той се огледа наоколо си и видя десетки неща, които говореха, че са направени от нея: снопчетата сушени треви, които висяха от гредите, пердетата с колани по прозорците, карираната покривка на масата и чергите на пода. Всичко беше безукорно чисто и подредено. Това му хареса, то говореше добре за нея и му напомняше за плантацията на баща му в Луизиана, където винаги миришеше толкова приятно на сапун и восък.
Слейд обичаше достопочтената им стара къща, но не и деспотичния си баща, неин собственик. Те никога не се бяха разбирали. Баща му беше човек, готов да убие кон или момче, ако се опитат да се противопоставят на волята му и в края на краищата Слейд предпочете да се махне, вместо да се подчини на желязната воля на баща си. Сега старият човек беше мъртъв, както и майка му, хубавица от Френския квартал на Ню Орлиънс. Беше прекалено хубава и много по-млада от баща му, беше му втора жена. Тя би трябвало да живее дълго, защото много обичаше живота, но треската я отнесе. Сега и Индия вече не беше между живите. Слейд беше последният Меверик и тази мисъл странно го тревожеше.
Погледът му отново спря на Рейчъл и той забеляза колко гордо изправен държи гърба и главата си, колко стройна е фигурата й. Напомняше му някак темпераментна, капризна кобилка. Питаше се какъв ли е животът й тук с един възрастен човек и един чернокож. Сигурно не й е никак лесно. Сега очите му спряха върху нейните ръце. Дланите й бяха малки и тесни, но зачервени и загрубели от тежката работа. Кой знае, може би имаше оправдание и за острия й език. Защо жена, която се труди като мъж, да няма правото да изкаже като мъж, свободно и откровено мнението си. Питаше се, защо ли го дразни това? Та нали винаги беше мразил женското лицемерие и фалш, а беше повече от ясно, че на Рейчъл Уайлдър това изобщо не й е присъщо.
Слейд се ужаси, когато забеляза, че децата и багажът им са готови. Заповяда на Бийчъм да отиде в обора да впрегне конете. Джонатан измърмори нещо, но тръгна. Помисли си, че не е изключено Фремънт или Поук да са скрили там някъде бутилка ракия. Бийчъм изпитваше непреодолима нужда да пийне. Нервите му бяха изопнати до краен предел, защото имаше нужда от алкохол и защото шуреят му се държеше толкова зле с него. Как можа този тип да изникне изневиделица и да вземе всичко в своите ръце, сякаш имаше пълно право? Това вбесяваше Джонатан, но все пак не дотолкова, че да предприеме нещо. По време на гражданската война беше останал благоразумно по-далечко от фронта, както подобаваше на офицер. Не беше толкова глупав, да рискува живота си и предпочете да остави ротата без командир. Беше просто голям късмет, че янките го плениха и го пратиха в затвора Рок Айланд. Надзирателите там бяха сурови мъже и Джонатан имаше чувството, че шуреят му е направен от същото тесто. Нямаше никакво намерение да се бие още веднъж с него. Доволен, че може да избегне присъствието му, Бийчъм се запъти към обора.
— Дядо и Поук ще доведат момчетата, когато се приберат — каза Рейчъл и му обърна гръб, за да не види сълзите й при мисълта, че загубва децата.
— Чудесно — отговори й той. — Беше му явно неприятно да й взема децата, въпреки сигурността, че постъпва правилно. Докосна периферията на шапката си и каза: — Довиждане, госпожице Уайлдър.
Стоеше толкова близко до нея, че Рейчъл можа да се увери: сред мъжките миризми си пробиваше път и дъхът на лавандула.