Тя обичаше аромата на тази трева. Напомняше й за прерията през пролетта, когато всичко се раззеленява и цветята почват да цъфтят. Тогава равнината е най-красива, преди горещото лято да я изсуши.
Сега забеляза още, че Слейд говори с лек акцент — френски навярно, защото си спомни, че мащехата на Индия е била от Френския квартал на Ню Орлиънс. Рейчъл не можеше да повярва, че този наемен убиец произхожда от толкова добро семейство, сега не правеше впечатление на особено възпитан, а може и съзнателно да беше скъсал с миналото си.
— Довиждане, господин Меверик — каза тя и, в съгласие със собственото си възпитание, му подаде, макар и колебливо, ръка.
Слейд беше изненадан и странно трогнат от този жест. Той свали бавно кожената си ръкавица и пое ръката й. Докосването беше съвсем кратко, но Рейчъл го усети с цялото си тяло. Ръката му беше толкова топла и силна. Нейната се загуби в дланта му. Но ръкостискането му беше толкова внимателно, сякаш се боеше да не й счупи някой кокал, ако стисне по-силно. Това не беше очаквала. И побърза да дръпне ръката си.
Децата бяха излезли, но тя чуваше как Джонатан ги качва в колата. Сега къщата беше странно тиха, сякаш си беше поела дъх и чакаше. Но какво — това Рейчъл не можеше да каже. Най-сетне Слейд тръгна към вратата и звънтенето на шпорите му прекъсна тишината.
Рейчъл видя, че Джонатан е вързал коня си и кравата за стърчишката. Ева седеше с Тобиас на ръце върху капрата до баща си. Сюзън, Андрю и Нейоми се бяха свили отзад под брезента, за да се запазят от вятъра. Никой не продума нито дума, когато Слейд се метна в седлото и пришпори коня.
Колата се отдалечаваше, а децата гледаха с тъжни, питащи очи към Рейчъл, останала сама на прага на къщата. Тя се накара да им се усмихне и да им помаха с ръка. Но нито едно от децата не отвърна на усмивката й, нито й помаха за сбогом. Рейчъл не можеше да им се сърди. Чувстваше се като предателка.
Гледаше през сълзи подире им, докато малката групичка се превърна в петънце сред прерията. Тогава въздъхна дълбоко и се прибра. Вече се здрачаваше, а тя имаше още много работа.
Но в къщи не похвана нищо. Седна в стола-люлка, но не се люлееше, а само гледаше втренчено празния стар сандък, който беше служил за люлка на Тобиас. Несъзнателно разтри ръката, която беше подала на Слейд Меверик. Сега тя беше студена и странният сърбеж беше изчезнал. В края на краищата може само да се радва — помисли си тя.
След доста време стана разтреперана и постъкна огъня в огнището, а после протегна ръце над пламъците. Изведнъж забеляза, че топлината на пламъците не можеше да се сравни с топлината, която излъчваше мазолестата длан на Слейд Меверик.
КНИГА ВТОРА
СЪС СМЕЛ И СИЛЕН ДУХ
ГЛАВА ОСМА
Прерията, Канзас, 1875
Рейчъл би предпочела Гюс, както тя наричаше Густав Оксенбърг, да не я беше посетил тъкмо тази вечер, за да я ухажва. Просто нямаше сили да води с него учтив разговор, нещо, което винаги я напрягаше. Още по-лошо беше, че Гюс доведе коза и козле — чул, че за бебета козето мляко е за предпочитане пред кравето. Мъжът направо се разстрои, когато разбра, че с изключение на Гидиън, Кейлеб и Филип, децата са вече при вуйчо си, наемен убиец. Сега и той не знаеше какво да прави с блеещите животни, беше ги докарал, защото на него не му трябваха.
Рейчъл би предпочела шведът да престане да я ухажва, но беше трогната все пак, че е, помислил за малкия Тобиас. Затова му каза любезно да затвори двете живот ни в плевнята, а тя щеше да се погрижи Поук да ги закара след вечеря заедно с момчетата в дома на Бийчъм. Освен това разбра, че няма начин да не покани, макар и без особено желание, поклонника си на вечеря.
Атмосферата беше тягостна. Гюс по начало не беше от приказливите, но пък ядеше като прегладнял. Винаги беше смятал, че разговорите на маса са си чиста загуба на време, защото много по-важно е да се яде. Останалите също едва проронваха дума, потиснати от мисълта, че момчетата на Бийчъм ще последват момичетата и ще ги напуснат. Тъй че Рейчъл искрено се зарадва, когато вечерята приключи.
Момчетата веднага скочиха и почнаха да раздигат, нещо, което вършеха обикновено сестрите им. Правеха всичко колкото може по-бавно, за да поотложат неминуемата раздяла. Рейчъл разбираше, че не трябва да ги поощрява, но не й даваше сърце да ги подканва. Въпреки чувството за вина, работеше по-бавно и от момчетата, движеше се сякаш ръцете и краката й бяха от олово. Фремънт го забеляза, но не каза нищо, той разбираше какво й е. Запали лулата, облегна се на стола и зачете библията си. Поук разбираше, че Рейчъл не е в настроение да занимава Гюс и го подкани да изиграят някоя и друга партия дама. За което Рейчъл му беше безкрайно благодарна.