— Е, чудесно — просия Фремънт, а на Рейчъл й идеше да извие врата на дядо си. — Поук ще ви покаже къде можете да си разстелете одеялото, а утре заран ви чакаме за закуска.
Без мене! — каза си внучката му, извън кожата си от яд.
После изведнъж се сети за нещо много, много злобно. Реши, че би трябвало всъщност да благодари на дядо си за възможността да си отмъсти на Слейд Меверик, на този безсрамен никаквец.
ГЛАВА ДЕВЕТА
На другата заран Рейчъл стана много рано, за да не може никой да я види как осъществява плана си за отмъщение. Отначало реши да даде на Слейд само малък урок заради държането му миналата вечер, но колкото повече се развиделяваше навън, толкова по-сложен ставаше планът й, дотам, че усети даже леко угризение на съвестта. Но само като си помисли за нагло ухилената му физиономия и подигравателните песнички, изсвирени с устната хармоника, забрави скрупулите и се залови, за работа.
Замеси тесто за хлебчета и остави встрани една порция, предназначена за Слейд Меверик. Намачка го безмилостно, докато стане жилаво като гума, после го разточи, направи и от него хлебчета и ги хвърли във фурната заедно с другите. После наряза сланина и я сложи в тигана. От напрежението изгори три парчета, но реши, че е добре дошло, защото изгорените резени ще даде на Слейд и ще се погрижи цялата му закуска да е несмилаема. Свари качамак и отдели в единия край на паницата няколко лъжици, които пресоли. После изпържи бъркани яйца и ръсна върху порцията на Слейд толкова черен пипер, че би отклонил и ловджийско куче от поетата следа. Стигна даже дотам, че изля малко оцет в чаша мляко, за да се вкисне и да й е под ръка, ако гостът не пие кафето си черно. После смели малко кафе, специално за Слейд, та да може и в него да сипе сол.
Като свърши всичко това, натрупа чиниите в единия край на масата, за да е сигурна, че само главорезът ще получи от разваленото ядене. Най-сетне викна, че масата е сложена.
Тя поздрави Слейд толкова мило, че ако я познаваше по-добре, той веднага би се усъмнил, че нещо не е в ред. Но неговите познания по женска тактика се ограничаваха с нацупени устнички, майсторски сложен грим, дантелени жартиери и топли легла. Той не подозираше каква война можеше да се води с тенджери, тигани, точилки и дървени лъжици. Самонадеяността му по отношение на жените беше толкова голяма, че беше уверен — Рейчъл ще му прости наглостта, както я бяха прощавали всички жени в неговия живот.
Просто не разбираше защо му скимна снощи така да я изтормози. Сякаш дяволът го беше побутвал. Но пък и тя му демонстрира такова презрение, така го разиграва, че го бяха засърбели ръцете да й понатрие носа. В едно отношение Бийчъм се оказа прав: Густав Оксенбърг беше прекалено бавен и тромав, за да обуздае чистокръвна кобилка като Рейчъл Уайлдър. Слейд не можеше да си обясни защо го ядоса толкова мисълта, че тя може наистина да се омъжи за шведа. Не беше поощрявала Гюс ни най-малко, но не можеше и да се очаква, че ще прояви чувствата си пред толкова хора. Въпреки всичко Слейд се усети неприятно изненадан, когато разбра, че тя си има ухажор, който е чест гост в дома й, а сега се е разположил преспокойно до камината. Затова просто не можа да устои на изкушението да го подиграе.
Слейд не разбираше какво става с него. Нямаше никакво намерение да си съперничи с когото и да било заради Рейчъл, нали така? Нито женската й привлекателност, нито качествата й на домакиня можеха да го накарат да забрави, че тя е капризна кобилка, която плаче за силна ръка на юздите и за остри шпори. Съпругът й щеше да си има с нея само главоболия. Не, Слейд не проумяваше как някой може изобщо да я иска за жена.
Но Гюс беше едър мъж, по-висок от Слейд и с доста килограми по-тежък. Шведът положително изяждаше огромни количества храна, за да не отслабне, а миризмите откъм кухнята подсказваха, че Рейчъл готви добре. На Слейд му потекоха слюнки само като си помисли, че след седмиците, прекарани на път, след като беше ял най-често манджи от тлъсто месо, най-сетне ще си хапне нещо вкусно.
Той седна на масата до Рейчъл и се позасмя на не особено смирената молитва, произнесена от Фремънт. После разгърна салфетката върху скута си и зачака благовъзпитано, но нетърпеливо Рейчъл да сипе и на него. Тя сложи на него последен и той втренчи гладен поглед в чинията си, докато тя му наливаше кафе, добавяйки скришом от соленото, приготвено специално за него. Когато Слейд каза, че си пие кафето черно, тя наля вкиснатото мляко в една чаша и я сложи до чинията му.
— О, божичко! — няма нужда да ме чакате! — възкликна тя, като видя, че Слейд, а по неговия пример и децата я гледаха с очакване, въпреки че дядото и Поук отдавна се бяха нахвърлили върху закуската.