Рейчъл хукна още по-бързо, но само след миг чу зад себе си звънтенето на шпорите му. Успя в последната секунда да затръшне подире си портата на обора. Но преди да се доближи до кобилата, Слейд вече беше дръпнал с такава сила портата, че тя се блъсна с трясък в стената. На жълтеникавата светлина на пролетното слънце, застанал в рамката на портата, той заприлича на Рейчъл на същински ангел на отмъщението.
Рейчъл разбра, че няма да успее да изведе Сънфлауър от обора и се закатери с разтуптяно сърце по стълбата, опряна в балите сено. После се опита, коленичила, да издърпа стълбата след себе си, но за неин ужас Слейд вече се беше вкопчил в първите пречки, а беше толкова тежък, че Рейчъл не можеше да го отблъсне от стълбата. Опита се поне да я отдалечи от балите, но тя само леко се олюля и пак се залепи за ръба на сеновала.
Сега Рейчъл грабна една бала и я тласна с все сили надолу. Пое си дъх, когато тя се стовари право върху главата на Слейд Меверик. Изненадан, той падна на земята. Рейчъл изобщо не надникна да види дали е ранен, а веднага се вкопчи в стълбата и я заизмъква нагоре. Слейд се надигна с мъка и се хвърли върху бавно изчезващата стълба. Успя да хване долната летва и сега двамата почнаха борба за стълбата.
— Само да те докопам! — съскаше той със стиснати зъби, а очите му святкаха от гняв като същински сапфири. — Дълбоко ще съжаляваш, че ти е минало през ума да ме тровиш, вещице проклета!
Тъкмо от това се боеше Рейчъл и тя задърпа още по-упорито стълбата. Колкото и да я беше страх, заплахите на този тип отново я вбесиха и не можа да се сдържи да не му хвърли презрително:
— Не съм имала намерение да ви тровя, иначе щяхте да се стоварите мъртъв под масата. Само ви развалих закуската и не ме убеждавайте, че не си го заслужихте с хармониката снощи, невъзпитано говедо такова!
— Моля за извинение, госпойце — отвърна й саркастично Слейд. — Само се опитах да посвиря на вас и на стария Окс, та белким се поразмърда малко. Поощрението не беше излишно за вашия ухажор. Не че се хваля, но в тази област имам много по-голям опит. Трябваше само да предположа, че няма да сте ми благодарна за малката серенада в подкрепа на унилото ухажване, на което станах свидетел.
— А-а-ах, нахалнико! — изсъска Рейчъл, пламнала от яд.
Беше толкова бясна, че не усети как пусна стълбата. Слейд веднага го използува и я дръпна, а после се заизкачва със светкавична бързина. Рейчъл напразно се опита още веднъж да го блъсне, а после взе да го бомбардира отчаяно с балите сено. Той пазеше с една ръка главата си, псуваше ядно при всяко нейно попадение, но упорито продължаваше да се качва.
Рейчъл изпищя от страх, когато въпреки всичките й усилия, главата му се подаде над ръба и той се качи на сеновала. Понечи да избяга, но Слейд се нахвърли върху нея и успя да се вкопчи в бедрото й.
— Хванах ли те! — извика той победоносно, когато Рейчъл се препъна и падна на пода, покрит със сено.
— Пусни ме, проклетнико! Пусни ме! — извика тя и заудря диво във всички посоки, с надеждата да се отскубне. — Пусни ме, грубиян такъв!
Бранеше се със зъби и с нокти, но Слейд я притисна безмилостно към себе си, после умело я повали по гръб, както конникът поваля биче на родео и коленичи над нея. Рейчъл също се бранеше като тигрица със зъби и с нокти, но всичко беше напразно. На неговата сила просто не можеше да излезе насреща. След кратка борба той сграбчи двете й китки и сега държеше здраво ръцете й над главата.
— И така, госпожице Уайлдър — изсмя се той и тихият му глас я накара да изтръпне от страх, но и от някакво непознато чувство, от което също я побиха тръпки. — Сега, госпожице Уайлдър, ще свършим заедно една работа.
По начало Слейд искаше просто да я напердаши, но сега гневът му постепенно се изпари, изместен от по-различно и по-силно чувство. Той пое дълбоко въздух и изведнъж видя Рейчъл със съвсем други очи.
Докато се боричкаха, косата й се беше измъкнала от кока и Слейд чак сега видя колко е дълга и гъста, същински водопад от мека, лъскава коприна. Стигаше и до коленете, обгръщаше я, обхващаше като позлатена рамка на портрет нахалното й, сърцевидно лице. В този миг наистина беше като портрет, неподвижна, онемяла, с широко отворени зелени очи, уплашена, със зачервени бузи и леко отворена влажна уста. Само гърдите й се повдигаха задъхано и му се струваше, че вижда как сърцето й тупти забързано под корсажа. Въпреки свежия утринен въздух, след боричкането лицето й блестеше от пот, кожата й излъчваше аромата на сапун и люляк, който напомни на Слейд за близката пролет. Изведнъж пред погледа му се появи, невикана, представата за Рейчъл, как тича боса през цъфтящите цветя и треви на прерията, а косата й се развява на вятъра, устните й се разтварят за усмивка.