След като се посъветваха какво могат да направят, решиха просто да изчакат. Това не беше намалило, разбира се, страха им за Рейчъл и сега изпитаха огромно облекчение, като я видяха, макар и явно разстроена, но цяла целеничка. И как да не я уважават сега още повече — беше излязла невредима от битка с вуйчо им Слейд. Страхопочитанието им към нея нарасна и те се питаха дали наистина не е дяволска жена, както често я наричаше баща им.
— Какво сте ме зяпнали? — попита ядосано Рейчъл, за да не издаде страха си, че могат да се досещат за безсрамното й поведение в плевнята. — Да ми е израсла случайно още една глава?
— Не, госпожице — отговориха в хор по-големите. По тона й разбраха, че е за препоръчване да не я питат какво се е случило.
Само малката Нейоми, твърде умна за своите две годинки и затова ужасно любопитна, посмя да зададе въпроса, интересуващ всички:
— Вуйчо Слейд напердаши ли те, лельо Рейчъл? — попита тя най-невинно. — Затова ли си толкова сърдита?
— Разбира се, че не! Не, наистина…
— Боже, господи! — прекъсна я развълнувано Нейоми — искаш да кажеш, че ти си го натупала, лельо Рейчъл?
— По дяволите! Разбира се, че не! — отвърна нервно Рейчъл. — Какви глупости ти минават през ума? Но те предупреждавам, че веднага ще натупам една нахална малка лейди, ако не престане да задава глупави въпроси.
— Ама наистина ли съм нахална, лельо Рейчъл? — попита потисната Нейоми, разбрала, че това очевидно не е качество, заслужаващо похвала.
— Да, такава си.
— О-о! — Нейоми поразмисли, а после заяви най-невинно: — Бас държа, че и вуйчо Слейд е нахален и ти затова си толкова ядосана.
Рейчъл си пое дълбоко въздух, преброи до десет и се замисли за това как ли се наказва в Канзас удушаването на двугодишно дете.
— Нейоми — подхвана тя.
— Да, лельо Рейчъл?
— Нито… дума… повече.
— Да, госпожице.
— А що се отнася до всички останали — погледна ги строго Рейчъл — престанете да се хилите така глупаво! Гидиън, Кейлеб и Филип, вървете да попитате вуйчо си дали има нужда от помощ. Може би му трябвате на строежа. А ти, Ева, иди да разбереш дали той и Джонатан предпочитат да си вземат нещо за ядене, или ще се върнат за обяд. Сюзън и Нейоми, вие ще раздигате масата, а ти, Андрю, ще донесеш кофа вода от кладенеца и ще я сложиш да се стопли, за да измием съдовете.
Когато децата излязоха, за да изпълнят поръченията й, Рейчъл се качи по стълбата на дългия тесен таван, който беше служил на родителите й за спалня, а сега беше нейната светая светих в тази къща от само две стаи. Дръпна пердето, което й създаваше донякъде чувството, че си има само свое местенце, наведе се, за да не се удари в тавана и отиде до леглото. Седна върху пъстрото одеяло. Тоалетната масичка, която с мъка беше сместила между таванските греди, беше принадлежала на майка й. Табуретката липсваше, не беше издържала дългия път на нейните родители от Апалачите в Пенсилвания до Канзас, а огледалото беше почти сляпо и с дълга пукнатина. Въпреки това тоалетката беше един от най-скъпите предмети, които Рейчъл притежаваше.
Беше я застлала с красива дантелена покривка, която търпеливо беше изплела. Върху нея беше подредила оскъдните си лични вещи: сребърните ръчно огледало, четка за коса и гребен на майка й, собственото й сребърно ковчеже, в което държеше фиби, няколко хубави гребена от костенурка, красив златен медальон с портретчетата на нейните родители, по една къдрица от косите им и венчалната халка на нейната майка. В него имаше и зелено шишенце люлякова есенция, която дестилираше сама, грижливо пазен за специални случаи тоалетен сапун и трите любими книги на баща й — библията, „Републиката“ на Платон и един речник.
Рейчъл сложи ръка на устните си и се загледа в отражението си в огледалото. Инстинктивно повтори с пръсти контурите на устните, както го беше направил Слейд с език. Беше очаквала, може би, грубите му целувки да са я променили, но нямаше такова нещо. Само дето косата й приличаше на свраче гнездо, а устните й бяха необичайно червени и подпухнали. Как е възможно? — питаше се тя. Не, не, въпреки всичко беше променена и знаеше, че никога няма да е същата жена, която е била преди целувките на Слейд Меверик. Странните усещания, които бе пробудил дълбоко в нея и необяснимият болезнен копнеж продължаваха да я опустошават. Какво е това? Знаеше само, че желае нещо, което преди никога не бе желала.
Ръката й се плъзна бавно по шията, където вече бяха избили малки сини петна, после надолу, до гърдите, които Слейд беше галил. Несъзнателно повтори докосването му, погали с длан, сякаш с леко перце, зърното на гърдата. То веднага се втвърди и същите приятни и топли вълни, които я бяха залели в плевнята, се разляха от него и сега, толкова могъщи, че Рейчъл се уплаши да не изгуби съзнание. Пламнала от срам, тя отмести ръка. Как можа да й скимне да направи подобно нещо? За всичко беше виновен този мъж, този покварен главорез! Нали беше решила никога да не остава насаме с него! Рейчъл грабна, разтреперана, четката и се залови яростно да сресва косата си. Дърпаше толкова силно разрошените къдрици, че очите и плувнаха в сълзи. След като се вчеса и махна и последната сламка, тя прибра косата си на кок и я забоде с фуркети от ковчежето. Дано да й стигнат, защото останалите трябваше да събере после в плевнята. Струваха пари и нямаше лесно да си купи нови. Тази загуба беше още една причина да види Слейд в най-черна светлина.