Рейчъл разбра, че Слейд е отишъл да търси Джонатан и да го върне в къщи, та ако ще и с изваден пистолет — в това поне беше уверена. Трите по-големи момчета, които трябваше да му помагат на строежа, бяха тръгнали пеш към фермата на Бийчъм с надеждата да се качат после в колата на баща си, ако вуйчо им го намери, нещо, в което не се съмняваха. Ева беше отишла в обора да се погрижи за добитъка. Сюзън тъкмо бършеше последните чинии, а Нейоми, качена на стол, се стараеше да ги подреди. Андрю беше донесъл вече втора кофа вода — за сутрешната баня на малкия Тобиас — и сега я слагаше на печката.
— Вуйчо Слейд поръча да ти кажем, че няма да е зле да им занесеш после на строежа кошница с ядене — съобщи Сюзън, — но вуйчо рече — само, ако не си много вкисната, докато готвиш. Аз май не го разбрах какво искаше да каже.
Тези думи накараха Рейчъл широко да се усмихне. След стореното тази заран, развратникът явно се страхува да не бъде отровен. Заслужава си го — помисли си тя, но, разбира се, нямаше да го направи. Сийкс, полуиндианецът, от когото бе научила толкова неща за тревите и цветята в прерията и как да търси вода, неведнъж я бе предупреждавал да не се занимава с „лошо лекуване“. Той й беше обяснил много сериозно, че ако отвори сърцето си за „злите духове“, те положително ще нахлуят в него. Рейчъл дълбоко уважаваше Сийкс, той беше така неразривно свързан със земята и толкова мъдър, че не би сторила нещо, което Сийкс би осъдил. Затова потисна импулса си, колкото и примамлива да беше възможността да забърка нещо в храната на Слейд (ех, не смъртоносно, разбира се). Засега й стигаше задоволството, че той цял следобед ще претичва с присвит стомах до тоалетната.
Като си тананикаше тихичко, Рейчъл изля топлата вода в легена и избърса Тобиас с гъбата, после го преоблече, сложи му чиста ризка и наля топло козе мляко в биберона, който му беше направила от шише и остатъците от гумена ръкавица. Седна внимателно в стола-люлка (по-малко удобен за насинения й задник от леглото) и взе да храни бебето и да го люлее.
Тоби, както тя го наричаше, беше хубаво дете с меки като пух черни косици и тъмносини очи. Като се загледа сега в него, видя, че прилича на майка си и на вуйчо си Слейд. Беше мило дете и откакто го хранеха и го преповиваха редовно, нито плачеше, нито викаше. Въпреки това Рейчъл тайничко се тревожеше за него — не беше пълничко и здраво бебе. Ръчичките и крачетата му бяха като пръчици, телцето толкова слабичко, че му се брояха ребърцата. Не наддаваше толкова бързо, колкото другите бебета. Понякога с мъка преглъщаше млякото си и често го повръщаше. Затова го хранеше много бавно, но това не я притесняваше. Беше й приятно да го люлее в прегръдката си, да му приказва и да му пее. Често си пожелаваше той да е нейно дете, а след смъртта на Индия то си беше точно така. Друга майка Тобиас не познаваше и навярно нямаше да познава. Клетото мъничко мишле.
При тази мисъл Рейчъл си поплака, защото си спомни за своята майка, която вече трета година лежеше под земята. За това време, въпреки всичките й усилия, лицето на Виктория Уайлдър беше почнало да се размива в съзнанието й. Но за много други неща Рейчъл си спомняше толкова ясно, сякаш ги беше видяла или изпитала вчера. Най-ясно си представяше ръцете на майка си, как докосват успокояващо пламтящото й чело, как решат грижливо дългата й руса коса, как шият от стари рокли нови — приказна мечта за всяко младо момиче. Ръцете, които посягаха бързо и пъргаво към тежката кошница, или й сочеха с грациозно движение скривалището на полско мишле, гнездото на чучулига. На Рейчъл толкова й липсваха тези любещи, захабени и зачервени от тежката работа ръце. Години наред те бяха винаги до нея, до онова ужасно лято, когато така внезапно я бяха напуснали, толкова рано и завинаги.
Сега и Индия я нямаше вече. Но бяха останали нейните деца, от които най-малкото беше заело особено място в сърцето й. Обичаше ги всичките, но си признаваше, че най-много обича Тоби. Беше толкова мъничък и крехък, а тъмносините му очи бяха често толкова тъжни, сякаш знаеше, че истинската му майка е починала и от това на Рейчъл й се късаше сърцето. Погледна го и видя, че е заспал. Розовите му устица бяха отворени, в ъгълчетата им имаше мляко, а гуменият биберон беше залепнал за долната устна. Дишаше толкова леко, че понякога й спираше сърцето и тя долепяше ухо до гърдите му, за да се увери, че е жив. Но сега, след като си беше напълнил стомахчето, Тоби дишаше спокойно. Тази заран храненето мина по-лесно и надеждата бързо отпъди всичките й страхове.