Отлепи внимателно и с усмивка биберона от устата му и го сложи на пода. После бавно стана, но тутакси застина неподвижна, защото бебето се размърда в съня си и въздъхна. След малко Рейчъл се приближи на пръсти до стария сандък, която му служеше за люлка, но преди да го остави в нея, притисна още веднъж Тоби към гърдите си, усещайки главицата му, опряна на гърдите й.
Беше странно, че тъкмо в този миг в нея отново се пробуди желанието, което бе изпитала при допира на ръцете на Слейд, само че този път не беше така поривисто и пламенно, а нежно и топло. Изведнъж си помисли, че нали всички бебета започват от една целувка, — не можеше да не го знае, защото беше израснала във ферма и неведнъж беше наблюдавала как животните се съвокупляват.
За неин ужас изведнъж я споходи мисълта, че дете от Слейд би приличало на Тоби, но побърза да отпъди тази представа. Тя вече си има бебе, нищо, че не е истински нейно. Нямаше намерение да се търкаля отново в сеното, за да има още едно, и най-малко със Слейд Меверик.
Целуна нежно Тоби по челото и вдъхна сладкия му дъх на мляко и пудра. Колко обичаше тази свежа, чиста миризма. Бебето миришеше на пръст след пролетен дъжд, на прясно изпрани дрехи, съхнещи на лятното слънце, или на току що ожънатите ниви през есента, на първия силен студ през зимата. Тоби й напомняше всичко това и Рейчъл се радваше, че той е част от нейния живот. Неохотно го сложи в стария сандък и внимателно го зави.
— Спинкай, Тоби, спи, съкровище — прошепна тя. — И сънувай нещо хубаво.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Дните след пристигането на Слейд скоро почнаха да преминават по начин, който никак не харесваше на Рейчъл, защото се беше надявала да го вижда колкото може по-рядко. Поканен от нейния дядо, той живееше сега в плевнята им и щеше да остане, докато вдигне новата тухлена къща във фермата на Бийчъм. Ще не ще, Рейчъл го виждаше твърде често.
Слейд се появяваше, много точен, всяка божа сутрин, измит и сресан, за закуска, поздравяваше я приятелски, но още не се беше отървал от подозрителността си и предпочиташе да си сипва сам яденето от вдигащите пара тенджери, сам да си взема едно или друго от поднесените чинии. Докато се хранеше, поддържаше непринуден разговор с Фремънт, Поук и децата, сякаш ги познаваше от години. Разсмиваше ги с разказите и вицовете си, честичко насочени срещу Рейчъл и това ужасно я дразнеше. Не му отстъпваше, то се знае, слагаше го на място с някоя добре премерена иронична забележка, която нахалният тип сякаш бързаше да си запише на въображаема черна дъска. Фремънт и Поук приветстваха с див възторг подобни двубои и не пропускаха случай да възкликнат, че „Рейчъл най-сетне си е намерила майстора“.
След закуска Слейд отпращаше обикновено Гидиън, Кейлеб и Филип с колата, която беше конфискувал от баща им, до фермата на Бийчъм. А той самият яхваше коня и препускаше към града да търси Джонатан, които, въпреки всички заплахи, отиваше всяка вечер в Дилейно, за да се напие. Рейчъл не разбираше как Слейд все още понася Бийчъм. Попита го, а Слейд й отговори, че този мъж е все пак баща на децата си. Освен това смятал за свой дълг спрямо децата и спрямо Индия поне да се опита да го откаже от пиенето и от другите му лоши навици. Виждаше, разбира се, че усилията му са безполезни, както се бяха оказали безполезни и тези на Рейчъл.
— Хъм, едва ли има смисъл да го измъква човек от някоя мръсна кръчма, само за да го намери следващия път в друга — забеляза тя сухо.
— Така е — отвърна Слейд. — Откровено казано, просто се чудя как още не е избягал от тук, но по всяка вероятност му липсва необходимата смелост. Едно е сигурно: този човек е най-гадното лай… което съм срещал. Само като си помисля, че Индия е била омъжена за това ко… за този нехранимайко, и ми иде да му извия врата.
— Спести си труда, както си го подхванал, скоро ще хвърли топа от преумора. Той изглежда ужасно, Слейд.
— Ами да, защото през деня не получава капка уиски. Съжалявам го всъщност, зная, че е болен човек, но не му съчувствам, Рейчъл. Той е превърнал живота на сестра ми в ад и кой знае какво щеше да стане с децата, ако ти не ги беше прибрала. Много добре знаеш, че след смъртта на Индия той ги е оставил всъщност на улицата.