— Значи Индия ти е казала такова нещо? — Слейд й хвърли пронизителен поглед и се запита какво ли още й е разказала Индия.
Рейчъл кимна утвърдително.
— Казала ти е истината. Положително щяха да ме обесят, или поне тогава го вярвах. За нещастие по онова време не стрелях толкова добре, колкото сега, бях и доста неопитен, за да постигна каквото исках. Бях млад, загубих ума и дума и избягах, а после се разбра, че не е имало смисъл. Няколко години по-късно научих, че моят противник е бил само ранен и не е умрял. И до ден днешен не зная какво точно е станало, защото от тогава не съм се връщал в Ню Орлиънс. Реших, че така е по-сигурно, а после вече нямаше никакво значение. Бях официално регистриран като З.З.Т. (тоест Заминал За Тексас), та реших, че е по-добре да не ровя.
Слейд замълча за миг и си спомни онази нощ, която беше променила живота му завинаги: Лунна светлина, която все струи през старите брястове. Тичаща жена. Терез в бяла рокля. Вик. Изстрел. Кое най-напред? Вече нямаше значение. Клонче обагрена с кръв нежна гардения. Толкова много кръв. Пурпурно петно, което става все по-широко. Пистолетът в неговата ръка. Смъртта… хладната, вездесъща смърт… и саркастичният смях на Дигърс, ослепително белите му зъби, когато падна на земята…
После Слейд Меверик се върна към действителността. Любопитството на Рейчъл очевидно не му хареса и той каза хладно:
— А сега трябва да се хващам за работа. Ако не държа Бийчъм непрекъснато под око, пак ще намери някое скрито шише и още преди залез слънце ще е вече пиян. Благодаря ти за вечерята, Рейчъл.
Обърна се и си тръгна, а на нея за пръв път й домъчня, че той си отива. Беше потресена от това кратко надничане в неговото минало. Мъката в очите му, когато си спомняше, й помогна да разбере, че той съвсем не е толкова корав, колкото се представя, че е всъщност безкрайно сам с мъката в сърцето си.
Всеки ден, малко преди слънцето да залезе, Слейд прекратяваше работата си във фермата на Бийчъм и се връщаше с момчетата в дома на Рейчъл, обикновено без Джонатан, който почти винаги успяваше да избяга — достатъчно беше Слейд да обърне гръб. Шуреят побесняваше, но беше безсилен да направи нещо, в края на краищата не можеше да го върже, нали? Имаше нужда от помощта на зет си за тежката работа — да изкопаят мазето, да закрепят гредите, да докарат и обработят камъните за камината. С вързани ръце и крака Джонатан не би могъл да помага, той и без туй се размотаваше, но му се налагаше и нещо да свърши, нали вдигаха все пак неговата къща и неговата плевня. Пък и колкото по-дълго изтърпяваше без алкохол, толкова по-голяма ставаше вероятността да се посъвземе, макар Слейд Меверик да си признаваше, че не си прави особени илюзии.
Привършил дневната тегоба при Бийчъм, Слейд се връщаше в дома на Рейчъл, за да свърши куп работа и там. По този начин се отплащаше някак неусетно за гостоприемството на Фремънт и Рейчъл. Ако не бяха те, трябваше да спи във влажната и мръсна къща на Бийчъм или да си наеме стая в хотел. Нямаше особено желание нито за едното, нито за другото, за първото по разбираеми причини, а за второто, понеже не му харесваше мисълта да прекарва дълго време в Уйчито, докато единственият документ, с който разполагаше, беше една металическа пластинка.
Когато се стъмваше съвсем, той се измиваше и влизаше в къщата. Оставаше често и след вечеря за яростни двубои с Фремънт и Поук над дъската за дама. После свиреше на устната хармоника, докато децата заспят, а в това време Рейчъл шиеше, или тихичко пееше, а Фремънт и Поук си смигаха и се мъчеха да подтикват нещата в правилна посока.
Но Слейд не беше единственият, който идваше в тези хладни пролетни вечери да поседи с Рейчъл край камината. Често, според Слейд прекалено често, идваше и „старият Окс“, както наричаше той шведа и тогава дяволът все си намираше работа. Въздухът беше наелектризиран и сякаш прехвърчаха искри, въпреки че Гюс упорито се опитваше да не забелязва Слейд, а Слейд даваше не по-малко упорито да се разбере, че няма да позволи да бъде пренебрегван. Като две псета, зърнали сочен кокал, те се оглеждаха недоверчиво, от време на време изръмжаваха и дори излайваха, когато един от двамата изведнъж решаваше, че другият се е приближил твърде много до жадуваната плячка.
Фремънт и Поук ужасно се забавляваха с всичко това, но Рейчъл се измъчваше. Знаеше, че Гюс ужасно се притеснява, а за Слейд е само игра. Наистина, поне що се отнася до нея, изобщо не виждаше в Слейд претендент за ръката й, но по всичко личеше, че той твърдо е решил да й докаже, че далеч превъзхожда шведа във всичко, което се подразбира под поведение на джентълмен. С нескрито злорадство доказваше при всеки удобен случай превъзходствата си над Гюс.