Ако Гюс почваше да разказва, с надеждата да й се хареса, някоя интересна новина, Слейд веднага се намесваше най-нахално в разговора с нещо още по-занимателно. Ако Гюс съумяваше все пак да й направи сдържан, но приятен комплимент, Слейд тутакси го надминаваше с най-безсрамно подмазване. Ако Гюс й донесеше някоя вечер букетче ранни цветя, на другата вечер Слейд се появяваше с огромен букет, ухилен до уши и без изобщо да се признава за победен, когато тя изхвърляше безсърдечно неговите цветя в кошчето за боклук, но грижливо потапяше във ваза тези на шведа.
Но най-безсрамен беше според Рейчъл, начинът, по който двамата мъже скачаха едновременно, за да й приближат стол да седне за вечеря. Никой не отстъпваше нито сантиметър, тъй че се чувстваше като кралица, носена от двама неотлъчни роби.
Една вечер, когато напрежението беше особено силно, мъжете така се вкопчиха, всеки откъм своята страна, в облегалката на стола, че тънките дъсчици се счупиха и тя падна. Рейчъл беше принудена да седи върху табуретката, в която се превърна нейният стол. Беше бясна, задето я направиха за смях и гневно отказа предложените тутакси от двамата мъже здрави столове. Още повече я ядоса това, че дядо й се превиваше от смях и така силно се залюля на своя стол, че загуби равновесие и се просна на пода. На всичкото отгоре, сякаш това не беше достатъчно, Поук, който също се смееше до сълзи, се наведе да изправи падналия стол на Фремънт, но сбърка дървения крак на дядото с крака на стола и така го дръпна, че старият човек падна още веднъж.
Побесняла от яд, Рейчъл скочи от масата, пожелавайки от все сърце на всеки от присъстващите мъже да го яхнат поне дузина дяволи. Няколко минути по-късно Гюс се приближи към нея толкова засрамен и смутен, че не й даде сърце да го наругае.
— Донесох ти шала — изпелтечи той и й го подаде. — Още е хладно вечер, нали?
— Да, благодаря ти — отговори тя спокойно и се загърна благодарно в мекия шал.
Един миг между двамата царуваше потискаща тишина, защото никой не знаеше какво да каже. На черното небе светеше тънък лунен сърп, обвит в нежна димна пелена, каквато се разстила понякога над прерията, когато умиращата зима почне да отстъпва пред идващата пролет. Звездите блестяха, все още редки и самотни. Някъде в далечината вик на кукумявка прониза вечерния въздух. Гюс пристъпваше смутено от крак на крак и кашляше.
— Още е рано, но по-добре ще е да си тръгна, нали? Наистина не исках да те ядосам с този стол. Но понякога си забравям силата… пък и приятелят ти май също. Ама нищо, ще ти направя още по-хубав стол и като дойда другия път, ще ти го донеса.
Нещо в тона му накара Рейчъл да го погледне въпросително и смутено. Какво става с мен? — запита се тя. — Гюс е почтен и трудолюбив човек, който я обича и иска да се ожени за нея, въпреки че още не си е отварял устата нещо да каже. Какво повече може да иска една жена? Но защо на нея това не й стига? Не знаеше, но трябваше да намери отговор на този въпрос.
Тя докосна ръката на шведа и каза тихо:
— Гюс, искаш ли, преди да си тръгнеш, да ме целунеш за лека нощ?
Гюс я зяпна, объркан и учуден. После изпелтечи:
— Да, да… и след кратко колебание я прегърна и я целуна.
Рейчъл не разбираше какво е очаквала — да чуе камбани, да види фойерверки, или нещо подобно, нещо, което да я убеди, че обича този човек и може да прекара с него целия си живот. Но за свое голямо разочарование не изпита нищо подобно на бурните, парещи чувства, които я обзеха, когато Слейд Меверик я целуна брутално в плевнята. Устните на Гюс бяха меки и топли, но някак колебливи: тя си даде сметка колко неопитна беше целувката му и тази неопитност, която не събуди в нея никакъв отклик, превърна всичко в някакво твърде незадоволително изживяване. Не че целувката беше неприятна, но й липсваше нещо, което Слейд инстинктивно беше постигнал, сякаш познаваше Рейчъл от години, не по-зле отколкото се познаваше тя самата.
Гюс я целуна само веднъж, а после я пусна бързо, сякаш се боеше тя да не го обвини, че е използвал разположението й. Но светлосините му очи светеха смутено в тъмното. Възглуповата, щастлива усмивка сияеше на лицето му.
— Мисля, че ти си най-прекрасната жена на този свят, Рейчъл Уайлдър — каза той кратко.
Шведът целият пламна, стреснат от собствената си неочаквана смелост, после рязко се обърна и се запъти към обора, изведе коня си, метна се на седлото и препусна. Рейчъл го проследи с поглед, докато можеше да го виж да. Устните й потрепериха в тъжна усмивка, когато от далечината долетя въодушевен вик — сякаш победният вик на викинг се бе понесъл над равнината.