— По дяволите, Рейчъл, защо трябва да си такъв инат? И бодлива като кактус, на всичкото отгоре. Не можа ли поне да ме почакаш, щом си толкова твърдо решена да изпълниш налудничавия си план?
— Ами защото се боях, че няма да ме вземеш, а пък ако там не е оня тип Рей Крипън, ако наистина са цяла банда въоръжени мъже, ще имаш нужда от помощта ми. Стрелям доста добре, а ти, макар и да си голям майстор, Слейд, нещо, в което съм напълно убедена, все пак не можеш да се справиш сам с четирима или петима мъже.
— Е да, нямаше да имам кой знае какви шансове, така е съгласи се той. — И въпреки това не искам да ти се случи нещо, Рейчъл. А сега, предполагам, няма да проявиш благоразумие и няма да се прибереш в къщи, така ли е?
— Разбира се, че е така и това е последната ми дума.
— Трябва да ти се признае, че си поне откровена. Е, хубаво, ела тогава с мен. Но ще правиш каквото аз ти кажа, разбрахме ли се? Не искам да ми тежи на съвестта, че си си свършила живота с куршум в тялото, само защото си била глупава, упорита и не си следвала съветите ми. Е, казвай, къде е това стадо?
— Зад ей този хълм — посочи му Рейчъл.
— Е, тогава пълен напред!
Продължиха мълчаливо да яздят, като се стараеха да стигнат до хълмчето колкото може по-безшумно. После се спешиха и се запромъкваха през високата трева, дока то най-сетне видяха добитъка.
— Това ли е стадото ти? — изтръгна се от искрено изненадания Слейд. Ако не се боеше, че може да привлече крадците, щеше високо да се разсмее. — Амче то, ако има повече от дузина парчета, готов съм да изям цяла метла!
— Да съм твърдяла някога, че стадото ми е голямо? — прошепна му ядосано Рейчъл. — Но си е мое и аз ще го браня.
— Но Рейчъл, скъпа, ами че това твое стадо не си заслужава да стоим тук — опита се да й обясни Слейд и, за съжаление, беше прав. Пък и ядосан, че го накара да препуска посред нощ за нищо и никакво. — Обясни ми сега, кой ще си сложи главата в торбата, за да открадне най-жалкото, най-мършавото стадо, което съм виждал?
— Ами Рей Крипън например, ако искаш да знаеш! Тази смърдяща твар! Освен това животните ми не са мършави и жалки! Джамбазите изоставят телета, които нямат сили да продължат по дългия път към Севера. Аз ги прибирам и им изгарям на левия хълбок марката си. Джамбазите обикновено ги колят, но се случва и да ги оставят на някой фермер. Аз вземам колкото ми дадат, защото не плащам пари, а не мога да си позволя да си купя нещо по-добро. Храня ги със суроватка, а после ги отбивам и ги пускам да пасат. Още са млади, но аз ще ги угоя. Един ден ще имам хубаво стадо и тогава ще мога да не се притеснявам, ако реколтата не е добра, тогава ще имам достатъчно храна на масата си и достатъчно пари в касичката върху кухненския шкаф.
На светлината на месеца Рейчъл изглеждаше толкова млада и толкова сериозна, че на Слейд не му даде сърце да продължи да я подиграва. Да, той забравяше понякога колко й е трудно, сама, без родители. Нейният дядо и ратаят Поук бяха единствените й близки хора на този свят. Нищо чудно, че прибира осиротели същества — изоставени деца, изоставени животни и един изоставен наемен убиец — помисли си той. — Получаваше толкова малко любов, че раздаваше със шепи собствената си, за да уравновеси някак всичко това. Не беше допуснала самотата и мъката да заключат сърцето й, както беше станало със Слейд.
— Но кой, моля те, е този Рей Крипън? — попита той.
— Един отвратителен вагабонтин от града. Повечето време се мотае в Дилейно, пие и играе. Подозирам, че играе нечестно, че е дребен мошеник, който краде, изглежда, от време на време и добитък. Видях го веднъж в ливадата с желязо за белязване на животни в кончова на ботуша. Не си правеше дори труд да го крие. Казах му, че само за притежание на такова желязо, могат да го обесят, а той ми отговори с вулгарни закани и се омете. Разказах, разбира се, всичко на шерифа Маг, ама Рей не е толкова глупав, та да язди през Уйчито с желязото в ботуша. Оттогава непрекъснато ми изчезва добитък, теле след теле. Мисля, че само от злоба ми ги краде.
— Това наистина на нищо не прилича — да крадеш за отмъщение добитъка на една жена. Само че виж какво, Рейчъл, даже да е бил тук, този вагабонтин очевидно си е отишъл. Аз виждам само говеда. Ех, да пообиколим за по-сигурно, ако искаш.
Яхнаха конете и препуснаха край животните, които вече спокойно спяха, или доволно преживяха. Рейчъл бързо ги преброи и взе да ругае.
— Знаех си аз! Сигурна бях! Бътербийн е изчезнал.
— Бътербийн ли? — Слейд вдигна високо вежди и изцъка доволен с език. — Рейчъл, да не би да искаш да кажеш, че измисляш за тези жалки създания имена?
— То се знае!