— А какво, ако смея да запитам, означава симпатичната малка марка на левия им хълбок? Не, излишно е да ми отговаряш. Господи, такова нещо може да измисли само жена! Сърце! Ами какво ти рече чиновникът, когато трябваше да запише в тефтера си твоя знак?
— Тази земя тук се нарича, както знаеш, Хартланд, тоест Сърцевинна земя и един ден земята, върху която си застанал сега, ще се нарича Хартланд Ранч, а ей това сърце, моята марка, ще бъде известна в цялата страна. Затова не мога да допусна Рей Крипън да ми отвлича добитъка! Той е моето бъдеще, онова, за което отдавна си мечтая. — Рейчъл замълча, защото изведнъж осъзна, че разкрива пред този майстор на пистолетите най-съкровените си желания, мечтите, които не беше доверявала дори на дядо си или на Индия. Миг по-късно каза тихо: — Ти сигурно ме смяташ за побъркано момиче, защото желанията ми са може би точно толкова осъществими, колкото ако си бях пожелала месечината.
— Не, не е вярно. Мисля, че ти си една много смела и много хубава жена — каза той и в гласа му нямаше подигравка.
Рейчъл не знаеше как да реагира. Още никой не й беше казвал, че е смела и хубава и тя просто не можеше да повярва, че Слейд Меверик наистина мисли така, въпреки че в момента не беше ухилен. И все пак, сигурно я вземаше на подбив. Най-добре щеше да е веднага да забрави думите му.
След като установиха, че тази нощ няма да успеят да заловят Рей Крипън, препуснаха, всеки потънал в мислите си, към къщи. При вратата на плевнята Слейд каза, че ще се погрижи за кобилата на Рейчъл, за да може тя да поспи още малко. Каза още, че му изглежда уморена, защото се претрепва от работа. Нали утре отново ще стане в зори, за да успее да свърши куп неща, преди да ги викне за закуска. Не, наистина, не беше мързелива жена.
— Рейчъл — попита той любопитно — Откога не си имала свободен ден? Нямам предвид неделите. Защото да заведеш осем деца на църква съвсем не означава да си починеш, нали?
— Ами и аз не зная. Може би денят, в който погребахме Индия.
Слейд можеше добре да си го представи: Рейчъл, която се опитва да приведе що-годе в ред занемарената къща на Бийчъм, та Индия да не се притеснява, че има да я разнасят, защото къщата можеше не само всеки миг да се срути, но беше и ужасно мръсна. Представяше си Рейчъл, как готви за всички гости, които ще се съберат след погребението да похапнат безплатно. Рейчъл, която се е погрижила осем деца да бъдат измити, вчесани и облечени и ги е завела след това на гроба, за да изпратят достойно майка си и да я заровят както подобава. Рейчъл, която стиска ръка на свещеника и му плаща…
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Снегът се стопи навсякъде. Само по сенчести места беше останало малко. Пролетните кълнове вече се подаваха от тъмната, тлъста почва и се олюляваха на вятъра, препускащ диво през прерията. Според стара поговорка месец март пристигал в Канзас като лъв, а си отивал като агне. Повечето години тя напълно се оправдаваше. Канзаският вятър беше известен с това, че докарва жители на равнината, най-често самотни жени, до лудост и самоубийство. Духаше без умора и беше капризен като човек. Той шепнеше, стенеше, пееше и виеше. Понякога беше толкова силен, че поваляше хората Въпреки всичко Рейчъл страстно го обичаше. Той я замайваше, даваше й чувството, че е неукротима и жизнена като него.
Зелените й очи блестяха. Тя седеше със зачервени бузи на капрата до Слейд и се държеше здраво, за да не я отвее вятърът. Пред тях се развяваха дългите гриви и опашки на впрегатните коне на Джонатан. Рейчъл беше вкопчила едната си ръка в покривалото от биволска кожа, за да не запретне вятърът фустите й, а искрите от пурата на Слейд бързо политаха нагоре.
За да се чуят, трябваше да викат и за щастие на Рейчъл беше всъщност невъзможно да разговарят. След снощната словоохотливост, сега внимаваше да не се разкрие още повече пред Слейд Меверик. Мисълта, че през последните няколко седмици е била в неговите очи смешна и достойна за съжаление, беше унизителна и Рейчъл не искаше да губи повече дистанция. Твърдо беше решила да се скрие зад стена от хладна учтивост. Тази заран го придружи само защото не измисли благовиден предлог да откаже.
Слейд усещаше едва доловимата промяна в нейното държането и се питаше за причината. Днешната строга и нравствена мис Уайлдър никак не му харесваше. Искаше да се върне снощната Рейчъл, която препусна храбро срещу опасността и му разказа толкова красноречиво и страстно за мечтите си, онази Рейчъл, чието сърцевидно, покрито с лунички лице, сияеше така красиво на лунната светлина. Нейното малко стадо го беше разсмяло, но в никакъв случай не и надеждите й за бъдещето.