Рейчъл разбираше, че след онова, което се случи тази таран, една достойна за уважение жена трябва да изпъди Слейд Меверик от дома си и повече да не го вижда. Но как да го обясни на дядо си и на Поук, които го уважаваха и се радваха на присъствието му. За разлика от нея, всички в този дом обичаха Слейд, всички имаха чувството, че той от край време живее тук и е едва ли не е член на семейството. Дядото и Поук щяха да се почувстват дълбоко обидени и дори ужасени, ако разберяха как е лежала под този мъж и колко близо е бил той до нея. Положително щяха да се опитат да го принудят да се ожени за нея, след което той пък сигурно щеше да я бие.
Но още по-ужасно беше чувството на празнота в корема й, което възникваше при мисълта, че той може да изчезне завинаги от нейния живот. Изведнъж се вслуша в себе си и разбра, че Гюс е разгадал тайната на сърцето й, това, което отдавна знаеше, но досега все не искаше да признае: тя беше влюбена в Слейд Меверик.
А това… това си е за мене, защото аз те желая… божичко, как само те желая!
С тъга и копнеж си спомняше думите на Слейд, когато я взе тази заран в силната си прегръдка. Да, знаеше че го привлича. Беше мъж с плътски желания и, както подразбираше, вече доста време не бе имал жена, по всяка вероятност откакто беше пристигнал преди няколко седмици в Уйчито. Но дали беше само това, дали мислеше само как да си прекара времето, или я съжаляваше? Защото за любов или женитба не беше споменавал ни дума.
Рейчъл стана, посегна, дълбоко разстроена и извади от ковчежето върху нощната масичка златния медальон. Отвори мъничката ключалка, вдигна капака и сложи грижливо, с плувнали в сълзи очи, черните къдрици на Слейд до тези на любимите си родители. Дори да й беше писано това да е единственото, което ще притежава от скитника, дори ако всички желания и мечти, изпълващи сега гърдите й, останат неосъществени, една частица от него щеше да остане запазена в този медальон, сякаш изсушено цвете между страниците на нейните спомени.
Ако й е писано, ще живее само с това до края на живота си. По бузата й се отърколи сълза, защото знаеше, че може би наистина няма да го види никога вече.
КНИГАТРЕТА
AD ASTRA PER ASPERA
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Уйчито, Канзас, 1875
Щом стигна в града, Слейд намери мис Корбет, за да говори с нея. Зад пансиона, в който живееше учителката беше и съборетината, в която тя преподаваше. Слейд искаше да види и училището. Дървената сграда наистина се нуждае от ремонт, обясни му мис Корбет, но въпреки това не е в онова окаяно състояние, в което са другите къщи, служещи за училища. С мизерните средства, които отпускаше училищната управа, тя се бе постарала да приведе помещенията що-годе в ред, а това съвсем не беше лесно.
— Не се съмнявам, че сте направила всичко, което е по силите ви, госпожице Корбет — съгласи се Слейд. Тя му допадна, въпреки че правеше впечатление на малко грубовата и недодялана. Убеден беше, че под непривлекателната външност тупти добро и смело сърце. — Та, значи, тук би трябвало да идват децата, нали? — попита той.
— Да, господине, а за голямото междучасие на разположение им е целият двор. Госпожа Гинти, вдовицата, на която принадлежи пансионът, беше така любезна да ни разреши да сложим там люлка за децата, а имат и достатъчно място да играят на топка и да скачат на въже. Можем наистина да сме щастливи, защото повечето училища в града са без двор, където децата да се налудуват до насита.
Слейд разбра, че госпожица Корбет учителства в Уйчито от основаването на града. Заплатата й беше двайсет и пет долара на месец. Договорът й изтичал в края на април, но положително щял да бъде подновен, защото добрите учители били рядкост в Уйчито. Броят на децата на училищна възраст бил толкова голям, че класните стаи не достигали и затова паралелките били огромни, макар да било взето решение деца под шест години да не се допускат. От друга страна пък учениците не посещавали редовно занятията, особено по време на сеитба и жътва. Госпожица Корбет заяви, че проявява разбиране, защото знае, че по това време децата трябва да помагат на родителите си.
— И все пак, ще се съгласите, господин Меверик, че дори такова, повече или по-малко ограничено образование, е по-добро от никакво, нали така?
— Напълно сте права — съгласи се Слейд. — Откога бихте могли да приемете моите племеннички и племенници, госпожице Корбет?
— Колкото по-скоро почнат да идват, толкова по-добре, господин Меверик, — отвърна тя. — Нашата мизерна сграда е претъпкана, но за деца, които наистина искат да научат нещо, винаги ще се намери място.