Джонатан беше заседнал в кръчмата на Емил Вернер, „Лятна градина“, място толкова шумно и долнопробно, че дори собственикът си признаваше, че ще е добре в заведението му денонощно да има пазител на реда. Оркестърът беше толкова шумен, че „Уйчито Игъл“ публикува статия срещу тази безбожната дандания, непристойното поведение на посетителите и посетителките и безкрайните сбивания.
Джонатан седеше сам в един ъгъл, втренчил поглед в Полупразната бутилка уиски пред него. От време на време я надигаше за нова глътка, защото го мързеше да използува сложената до шишето чаша. Като видя, че някакъв човек се приближава към него, той се олюля на стола и се опита да се съсредоточи. Щом позна Слейд, лицето му помрачня.
— Главата си давам, че това е моят знаменит — хлъц — моят прочут шурей! — изрева той. — Брей, това пък какво значи? Насинено око, пукната устна. Изглеждаш, като да те е мачкал товарен влак, или нещо подобно. Какво се е случило? Да не би Рейчъл — хлъц — да те е докопала с точилката?
— Не — отговори ядосано Слейд. — Имах малко спречкване с Гюс Оксенбърг заради един стол. Впрочем това не те засяга. Имаш ли нещо против да седна, Бийчъм?
— Ние сме в свободна страна, нали така? Прави каквото знаеш. Само не ми казвай, че е вече сутрин! Дойдох преди малко — хлъц — по залез. Та не съм тук кой знае откога, нали? Е? Пак ли ще ми проповядваш трезвеност, Меверик?
— Не. За твое сведение, ако не си забелязал, отказал съм се да те превъзпитавам, Джонатан. От няколко дена насам за пръв път съм тръгнал да те търся.
— Брей! И какво искаш от мене, щом вече няма да ме караш да ти работя като негър на постройката?
— Искам да ми подпишеш един документ, Бийчъм, с който да стана законен опекун на моите племеннички и племенници и да получа всички произтичащи от това права.
— Ка-а-акво? — Джонатан се опита да се изправи на стола — напразен опит да си придаде по-достоен вид. Той присви недоверчиво очи. — А защо трябва да го направя? — попита язвително. — Все пак аз съм им баща, а не ти. Освен това, доколкото ми е известно — хлъц — още не съм умрял.
— Не си, но както си я подкарал, денят не е далеч, — процеди гневно Слейд. — Освен това си неспособен да се грижиш за тях. Изобщо не ти пука за горките деца и ти много добре го знаеш. Та преди да си хвърлил петалата, по добре ще е да сме уредили най-законно всичко в моя полза. Не желая да си имам неприятности с някакъв съд, който би се опитал да ми вземе децата, когато теб няма да те има.
— И защо така? Бъз те е, че законът може да не хареса майстор на пистолетите в ролята на опекун?
— Прав си — кимна Слейд, бръкна в джоба си и извади един от документите, с които го бяха снабдили Етууд и Литъл. Кимна на една от барманките и я помоли да донесе мастило и писалка. Когато те се появиха на масата, побутна листа към зет си: — Е, хайде, Бийчъм, подпиши! — каза той.
— Как изобщо ти е минало през ума, че ще го направя? — изсмя се Джонатан, отпи уиски от бутилката и избърса устни с ръкав.
— Ще го направиш, защото в противен случай ще те убия, Бийчъм — каза спокойно Слейд, а очите му заблестяха като синкава стомана.
Джонатан изсумтя презрително, а после избухна в смях.
— Трябва да съм по-пиян, отколко — хлъц — отколкото си мислех — каза той и удари по масата. — Понеже съм съвсем сигурен, че не виждам колана ти с пистолетите, Меверик. — Или си решил да ми прережеш гърлото с някое от тия мексикански търкала, дето ги носиш вместо шпори? Или ще ме пребиеш от бой с шапката си? — Подобна възможност накара Джонатан високо да се разсмее.
— Нито едното, нито другото. И нека липсата на оръжие по мен да не те лъже, Бийчъм, а знаеш ли защо? Защото за случаи като този нося в кончова на ботуша един ужасно симпатичен двустволен пистолет „Деринджър“ — излъга невъзмутимо Слейд. В момента го държа под масата, насочен право към корема ти — продължи той. — От това разстояние е просто невъзможно да не те улуча.
Джонатан се опули от уплаха, а надменният му смях веднага секна. Погледна боязливо към бара, сякаш чакаше някой да му се притече на помощ. После осъзна, че сред невъобразимия шум едва ли някой щеше да забележи, ако той падне мъртъв от стола. Облиза нервно устни и се усмихна пряко сила.
— Блъфираш, Меверик. Зная, че блъфираш и се опитваш да ме изиграеш, копеле проклето!
— Залагаш ли си живота? — провокира го Слейд и след кратка пауза му заповяда: — Вземи перодръжката. Бийчъм, преди да съм ти пробил дупка в стомаха!
След минутно колебание Джонатан хвана, псувайки писалката и надраска името си върху листа, без дори да си направи труд да прочете какво пише на него. Не искаше да се прости със живота си, колкото и жалък да беше, а най-малко заради куп според него ужасно неблагодарни, досадни хлапета. Беше им баща, но се радваше, че се отървава от тях. И без туй едва понасяше тези ревльовци. Бързо пропъди мисълта, че може да има някаква вина към децата си.