— Значи няма да си удържиш на думата, а, Бийчъм?! — попита Слейд с престорено дружелюбен глас. — Не е много разумно. Сигурно си забравил за моя малък „Диринджър“ под масата. Ако правосъдието разбере, че ти, страхливо псе, си се опитал да не си платиш дълга на карти, много се съмнявам дали ще ми сложат и парична глоба, задето съм те претрепал. Той си пое въздух и продължи: — Аз чакам, Бийчъм и пръстът ми на спусъка става все по-нервен. Размисли добре, а междувременно не забравяй: ако вземеш погрешно решение, то ще ти е последното. Така, а сега казвай, Бийчъм, да, или не?
Джонатан размисляше трескаво как да надникне под масата и да види дали зет му наистина държи пистолет, или, както предполагаше, само блъфира. Трябваше да погледна, като паднах, съобразяваше Джонатан, загубил ума и дума от страх. Чувстваше се както през войната, както преди сражение, сякаш ей сега ще му се наложи или да се предаде, или да напълни гащите. Стомахът му се свиваше, а пикочният му мехур щеше да се пръсне. По челото му беше избил пот, а горната му устна и ръцете му бяха студени и изтръпнали.
Тая смрадлива, въшлива ферма не си заслужаваше да умира заради нея и въпреки съмнението, че зет му само блъфира, не беше изключено тоя вагабонтин да казва истината. Слейд Меверик беше достатъчно смел да рискува да го спипат в Уйчито с пистолет в кончова, освен това мъж с неговата кървава професия положително имаше в джоба си и други номера. В края на краищата реши, както и преди малко, да не се излага на риск. Подписа, псувайки, документа, с който фермата ставаше собственост на Слейд Меверик.
— Мъдро решение, Бийчъм — каза Слейд и мускулестото му тяло видимо се отпусна. Той притегли двата документа към себе си и помоли барманката и нейната приятелка, които не можеха нито да четат, нито да пишат, да сложат по едно кръстче като свидетелки. После попълни грижливо имената на двете момичета под кръстчетата и им даде по два долара за услугата. — Много съм ти задължен, Бийчъм — каза той, сгъна внимателно документите и ги пъхна в джоба.
— Ами квитанциите?
Слейд погледна към купчината сметки на масата.
— А, можеш да ги вземеш, Бийчъм — каза той. — Такава ни беше уговорката, а, за разлика от теб, аз държа на думата си. Вземи ги и прави с тях каквото си пожелаеш. Изхвърли ги, изгори ги, или си избърши задника с тях. Откровено казано, все ми е едно. — Той отмести стола си назад и стана.
— Отговори ми само на един въпрос, преди да си тръгнеш, Меверик. — Гласът на Джонатан беше глух и примирен. — Искам да зная, наистина ли носиш в ботуша си „Диринджър“?
Слейд всмука от пурата си и пусна бавно кълбо дим. После поклати, ухилен, глава.
— Разбира се, че не, Бийчъм. В ботуша пъхам само крака си, нищо друго.
— Проклет мошеник! — изруга Джонатан.
— Смешен си, Бийчъм. Наистина си смешен. И знаеш ли защо? — Усмивката изчезна от лицето на Слейд, а погледът на тъмносините му очи стана ледено студен. — Защото се хващам на бас, че Индия си е мислила за тебе точно това, малко преди да умре.
Като дрънчеше с шпорите, скитникът престъпи прага на „Лятна градина“ и се озова в тъмната нощ. Вратата на кръчмата се затвори подире му и понамали врявата, която долиташе оттам и кънтеше по цялата улица. Слейд усети, че трепери от гняв, затова спря и пое дълбоко хладния нощен въздух, за да се поуспокои.
Няколко последователни изстрела го накараха да скочи встрани. В изпълнен с огромно нервно напрежение миг Слейд реши, че пияният Джонатан е докопал някакво оръжие и е стрелял подире му. Затова долепи тутакси гръб за стената на кръчмата и посегна мълниеносно към „Миротворците“ си. Но трябваше със съжаление да констатира, че не носи колана с пистолетите. Изруга, защото се усети гол и безпомощен, но само след миг вече се подиграваше сам на себе си, защото разбра, че изстрелите идват от едно муле, вързано наблизо.
Любопитен, Слейд тръгна към мулето. Заедно с него към животното се приближи и местният пазител на реда. Доколкото Слейд можа да разбере, един от многобройните тексасци, пребиваващи в града, решил да не предава срещу металическа марка оръжието си на властите и окачил колана с пистолетите на седлото на мулето. Всеки път, когато нервното животно се дръпваше назад, или се вдигаше на задни крака, оръжието стреляше. След разгорещен, а за Слейд ужасно забавен спор между помощник-шерифа и словоохотливия собственик на мулето, помощник шерифът се видя принуден да отстъпи и да даде право на тексасеца, който заяви, че в Уйчито няма закон, забраняващ на едно муле да стреля в пределите на града.
Засмян и радостен, че горещото му желание да отмъсти за смъртта на Индия е най-сетне осъществено, Слейд яхна коня и напусна града. Рейчъл го чакаше във фермата си.