ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Мартенският вятър беше станал по-топъл и Слейд беше завършил най-сетне новата тухлена къща на Бийчъм и се беше преместил там заедно с децата. Макар те да не бяха вече непрекъснато с нея, Рейчъл не се чувстваше толкова потисната, колкото бе очаквала, защото всяка заран, когато закарваше петте по-големи деца в Уйчито на училище, Слейд й оставяше за през деня Андрю, Нейоми и Тобиас. Вечер, когато идваше да прибере малките, двете семейства се хранеха заедно.
За вечерите, които Рейчъл приготвяше с помощта на Ева и Сюзън, Слейд честичко донасяше ту месо от бизон, ту дивеч — антилопи, зайци, диви патици, пъдпъдъци и прочее, а понякога и риба от Голям или Малък Арканзас, най-често сомове и костури. Откакто се грижеше за децата, на Рейчъл не й оставаше време за лов и риболов. Последицата беше, че запасите й, както и малкото суха пара, с която разполагаше, значително намаляха, защото преди успяваше да продаде излишното месо и риба в Уйчито, било на магазина на Уилям „Буфало“ Бил, или този на Метюсън на Дъглас авеню, в който освен фураж, се продаваше и дивеч.
Но Рейчъл жертваше с готовност и времето си, и скромните си доходи заради децата, а беше и по-удобно двете семейства заедно да вечерят. По този начин на Ева и Сюзън, които вече ходеха на училище, не им се налагаше да се занимават след това и с вечерята, при Рейчъл храната стигаше за всички.
Слейд и децата често оставаха до късно след залез слънце. На меката светлина на газените лампи петте по-големи си учеха уроците, мъжете водеха яростни битки на дама, а Рейчъл си шиеше нова копринена рокля от плата, купен в магазин „Ню Йорк“. После Фремънт си пушеше лулата, Поук дъвчеше тютюн, а Слейд свиреше на хармониката. За голямо облекчение и радост на Рейчъл, всъщност нищо не се беше променило, като се изключи това, че Гюс вече рядко идваше на гости и то, както й беше обещал, само като приятел.
Гюс ходеше напоследък много по-издокаран и разказваше оживено за родната си Швеция, за детските си години и за приятелското семейство Свенсон, което скоро щеше да пристигне в Америка. Най-много говореше за Ливи Свенсон и Рейчъл трябваше да признае, радостна, но и малко тъжна, че е отстъпила на това шведско момиче мястото си в неговото сърце. Защото той вече и дума не споменаваше за женитба и беше престанал да я ухажва.
Гюс беше вече само приятел и Рейчъл се радваше, че нещата взеха такъв обрат. Въпреки това й беше мъчно, че го е загубила като обожател, защото той от дълго време беше последната й надежда да не остане стара мома, ако реши все пак да се омъжи за него. Макар да разбираше, че подобни сметки не са съвсем почтени, беше му давала надежди. Сега трябваше да приеме, че Гюс си отива и за пръв път от много време насам Рейчъл се почувства безкрайно самотна, убедена, че е осъдена да си остане цял живот стара мома. Щом мъж като Гюс можеше да даде толкова бързо сърцето си на друга жена, как да очаква, че човек като Слейд Меверик изобщо ще даде някому своето.
И все пак за всички беше ясно, че той е заел мястото на Гюс и дори шведът се държеше така, сякаш скитникът е неин кандидат. Слейд също не гледаше вече на шведа като на съперник, а като на стар приятел, негов, и на Рейчъл, като че бяха вече сгодени или дори женени.
Това Рейчъл не можеше да го проумее, защото Слейд не беше споменал нито дума за сериозни намерения и не беше променил отношението си към нея. И все пак в държанието му се промъкваше някакво собственическо чувство, сякаш беше я белязал със знак, че е само негова и сякаш това го знаеха всички, с изключение на нея. Можеше ли да предположи, че веднъж решил да се ожени за нея, Слейд смяташе въпроса за приключен. Въпреки че беше влюбена в него, подобно нахалство би я накарало да побеснее от яд. Та той не беше благоволил дори да я попита дали е съгласна! Но на Слейд Меверик подобно нещо не му минаваше през ума. На свой ред и той не беше сигурен дали тя го обича и се боеше да не бъде отблъснат, нещо, което в никакъв случай не искаше да допусне.
Вечер тя често улавяше върху себе си преценяващия му поглед, който се плъзгаше, лаком и похотлив, по тялото й, караше я да се изчервява и да не смее да вдигне към него очи. Но не по-малко я смущаваше и това, че той вече не я закачаше. Което беше право, и тя не му даваше повод, защото нямаше доверие нито в него, нито в себе си и смяташе, че е по-добре да не остават насаме. Знаеше, че, ако се случи, Слейд отново ще я вземе в прегръдките си, а тя ще е неспособна или, което беше още по-лошо, няма да иска да се брани. Тревожеше я и мисълта, че би била щастлива, дори ако той не се ожени после за нея, да й остане поне споменът за любовната игра, да й остане и дете, което ще запълва нейната самота. Трябваше да си признае, че копнее и за това, готова е и на това.