Тогава Рейчъл си спомняше какво бе изпитала, когато той лежеше върху нея, когато докосваше мускулестия му гръб и го притискаше към себе си. В такива мигове силната пареща болка отново я изгаряше. Понякога усещането беше толкова силно, че едва се сдържаше да не прилепи устни към кожата му, за да изближе потта, избила по гърдите, както той беше близал трапчинката между нейните гърди, преди влажната му уста да погълне пъпката на гърдата, а езикът му да я опари. Неканените спомени бяха често толкова възбуждащи, че трябваше да затвори очи и да прехапе устна, за да овладее чувствата, които я обземаха и да не нададе висок, издайнически вик.
Дори да забелязваше нещо, Слейд не се издаваше.
Когато се появяваше по обяд в прерията, Рейчъл изобщо не подозираше с какво удоволствие Слейд Меверик би дръпнал кърпата от главата й, би разпилял фибите, за да се развеят русите й къдрици свободно на пролетния вятър, да се увият около стройното й младо тяло. Не подозираше как силно мечтае той да я хвърли в избуялата зелена трева, да разкопчае копченцата на блузата, да види пълните й закръглени гърди, голи и златни под слънцето, да целува закопнелите за милувки розови пъпки.
Слейд беше сигурен, че цялото й тяло е златисто, че краката й са дълги и грациозни като на сърна. Представяше си как се преплитат с неговите и се сключват зад гърба му, докато той я люби. Струваше му огромни усилия на волята да не я хвърли още същия миг в тревата и да я обладае. Минаваше му през ума да утоли страстта си при някоя проститутка в града. Но никога не го стори. В сравнение с мекотата и чистотата на Рейчъл тези жени бяха толкова груби и вулгарни с изрисуваните си устни и подканващия смях.
Слейд обичаше дъха на Рейчъл, тънкия аромат на сапун и люляк, който излъчваше кожата й, свежата миризма на колосаните й простички рокли от домашно тъкан плат, украсени с някоя панделка или дантела. Тя заслужава да тъне в коприна — мислеше си Слейд — и съжаляваше, че не може да й купува скъпи дрехи. В такива мигове изпитваше омраза към новия си живот, започнал с писмото от Индия, защото като наемен убиец винаги беше имал достатъчно пари. Сега беше без пукнат грош, а докато не се видеше с пари, гордостта нямаше да му позволи да направи предложение на Рейчъл, та ако ще и сто пъти по-силно да я желае.
Затова не проронваше дума за намеренията си да се ожени за нея, а тя се връщаше от полето с разбито сърце.
Вечер тя седеше пред камината, която продължаваха да палят през хладните пролетни вечери, кърпеше ризите на Слейд, зашиваше изгубените копчета. Понякога върху ризите капеха сълзи, защото си мислеше, че никога няма да върши за него всички тези дребни, но мили ежедневни неща, като за свой съпруг.
Още по-мъчителни мигове изживяваше, когато вземаше Тоби на ръце, за да го нахрани и приспи, защото той с всеки изминат ден заприличваше все повече на своя вуйчо Слейд. Обичаше Тоби с цялото си сърце, обичаше черната му къдрава коса, любопитните сини очи, сладкия му смях и милото гукане. Майчински чувства препълваха Рейчъл, когато гледаше бебето, или го държеше на ръце. То можеше да е нейно дете, нейно и на Слейд. Всъщност именно те двамата бяха единствените родители, които Тоби познаваше.
Не подозираше, че същите мисли вълнуваха и Слейд, когато я наблюдаваше и виждаше с колко любов отглежда Тоби. Понякога, когато светлината на лампата образуваше ореол около златистата й коса, той си казваше, че Рейчъл прилича на мадона с младенеца, а чувствата, които смяташе, че е погребал заедно с Терез, се пробуждаха в него, пускаха корени и даваха плод.
Тези дни откри, че му е вече трудно да си спомни лицето на Терез. То избледняваше все повече, а на неговото място възникваше лицето на Рейчъл, както се наслоява понякога нов образ върху олющените по-стари. Започваше да изпитва чувството, че Рейчъл е била винаги тук до него и за своя изненада трябваше да признае, че не може да си представи живота си без нея.
Така минаваха дните, един след друг, а мечтите и надеждите в техните две сърца бяха като пъпки, които бавно, едва забележимо, но все повече се разтварят, всяка невидима за другия.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
След април дойде май, дъждът, който плющя над полята след оранта и сеитбата, спря и сега тлъстият чернозем на прерията беше влажен и пълен с живот. Безброй треви, високи и ниски, избуяха с всички възможни цветове — от тъмносиньо до златистозелено. Разцъфнаха и цветята и сякаш метнаха над равнината пъстро покривало. Рейчъл обичаше до болка пролетната прерия, многоцветна и напращяла от живот.