Дребните полски врабчета бяха презимували тук, а сега към тях се присъединяваха и прелетните птици, прекарали зимата на юг: тлъсти, червеногърди присмехулници, свадливи синьобели сойки и елегантни червенушки подскачаха по раззеленилите се тополи, които шумоляха по двата речни бряга на лекия пролетен ветрец. Полски чучулиги пееха сред високите треви, самотни ястреби се издигаха стремително в яркосиньото небе. Съсели и къртици се измъкваха от дупките си, стада сърни и антилопи препускаха из прерията.
В утрини като тази, капките роса блестяха сякаш пръснати по земята диаманти и отразяваха неописуемо многообразие от багри. Кремави гъби бяха поникнали толкова изобилно и нагъсто, че Рейчъл беше готова да повярва: тук са танцували героите от детските й приказки. От вратата на дома си виждаше на километри далеч. Безбрежната вълниста прерия се простираше сякаш до края на земята. Тя вдиша дълбоко свежия утринен въздух, а после се залови отново за работа, сияеща от щастието, че живее.
Беше й ден за пране. Тя вдигна на хълбок тежката кошница с мокри дрехи и тръгна към въжето да ги простре да се сушат на топлото слънце. Наблизо Андрю и Нейоми бъркаха с пръчка в една дупчица, където се беше скрил паяк, а Тоби нещо си бъбреше и писукаше върху одеялото, което Рейчъл му беше постлала на земята, оглеждаше с любопитни очета всичко наоколо.
— Виж, Анди! — извика възбудено Нейоми и посочи към земята. — Там има още една дупка. Сигурно е задната врата на паешката къща. Донеси вода, ще я излеем вътре и ще видим дали няма да излезе от другия край.
— Андрю! — извика строго Рейчъл, като видя, че момчето влачи пълна кофа към новооткритата дупка. — Ако там долу има паяк-кръстоносец и ако те ухапе, ще те боли цяла седмица.
— Ние много ще внимаваме, лельо Рейчъл — обеща й тържествено Андрю и се залови предпазливо, но увлечено да налива вода в мъничкия тунел.
Рейчъл поклати неодобрително глава, но се усмихна. В детството си беше прекарвала часове е това занимание: да пропъжда насекоми от скривалищата им, а не беше и толкова стара, че да забрави каква радост е било да ги видиш как изпълзяват откъм другия край. Въздъхна тъжно, залови се отново за прането и се запита защо децата са във възторг от подобни странни занимания. Насекомите никак не я привличаха, особено след миналогодишното нашествие на скакалците. Тази пролет полята бяха осеяни с яйцата им и сега от тях се излюпваха отвратителни скакалци, които безпощадно нападаха зелените млади кълнове. Наложи се да някои ниви повторно да се засяват. Рейчъл можеше само да се надява, че завърналите се ята птици ще изкълват ужасните насекоми, преди да са унищожили и новата реколта.
Вдигна кошницата и се върна към коритото да изстиска още пране. В същия миг зърна далеч на хоризонта конник. Изтърва кошницата, грабна Тоби, викна на Нейоми и Андрю да се прибират и изтича в къщата. Бързо затвори вратата и я залости. После грабна пушката и надзърна предпазливо през прозореца. Нямаше основания да смята, че приближаващият се конник ще й стори зло, но Рейчъл беше сама с три деца и не искаше да рискува. Още се случваше диви индианци да нападат усамотени ферми на преселници, или белокожи нехранимайковци, безотговорни скитници, безмилостни престъпници да ограбват, палят, изнасилват и дори да убиват.
Когато конникът се приближи, видя с облекчение, че е младо момче, седемнайсет-осемнайсетгодишно не повече, навярно само малко по-младо от нея, а тя навърши деветнайсет през март. Момчето яздеше едър кафяв кон и беше въоръжено само с една карабина. Въпреки това Рейчъл предпочете да не излиза от къщата. И младок може да се окаже опасен. Достатъчно беше да си помисли за Хенри Макарти. Истинското му име беше Уилям Бони, беше станал известен в цялата страна като Били Убиеца. Неговата майка държеше допреди няколко години перачница в Уйчито, на Норт Мейн стрийт, но после се пресели в Ню Мексико.
Мъжът спря коня пред къщата и се озърна с любопитство. Когато не се появи никой, извика:
— Ало, госпожице Уайлдър? Ало? Има ли някой тук?
Рейчъл му отговори от полуотворения прозорец и с вдигната за прицел пушка.
— Кой сте и какво искате? — попита тя.
— Аз съм Адам Кейфе, госпожице — отвърна той учтиво. Търся Рейчъл Уайлдър. Моето семейство купи наскоро малко земя недалеч от тук — посочи той с показалеца на изток. Ще ставаме земеделци и трябва да изкопаем кладенец. В града ни казаха, че освен полуиндианеца Сийкс, когото не можахме да открием, госпожица Уйлдър е тук най-голямата майсторка в откриването на вода. Вие ли сте госпожица Уайлдър?