— Да и на двата ви въпроса. Момент моля, идвам.
Рейчъл излезе навън. Продължаваше да държи пушката, но тя вече не беше насочена към младежа. На Адам Кейфе това явно не му направи впечатление, той само огледа с интерес оръжието й. После почна безгрижно да си свирка, слезе от коня и го върза здраво. Остави старата си карабина на седлото. Свали вехтата си шапка, приближи се към Рейчъл и й подаде ръка, очевидно убеден, че тя непременно ще я поеме. Силното му младо тяло и самоувереното му държане толкова й напомниха Слейд, че тя се усмихна.
— Здравейте, госпожице? — поздрави той ухилен и отметна от лицето си тъмнокестеняв кичур. Изненадващо зелените му очи заблестяха, когато срещнаха нейните. — Много се радвам да се запозная с вас.
— Здравейте! — каза Рейчъл и пое ръката му. Ръкостискането му беше силно и дружелюбно, непосредствеността му обезоръжаваща. Трапчинки се бяха появили на усмихнатото му лице и тя реши, че го харесва и няма защо да се бои от него. — Момент само, да взема бебето. — Той кимна, а тя влезе за малко в къщата и се появи с Тоби на ръце и с Андрю и Нейоми, вкопчени в полите й. — Кажете сега добър ден на Адам Кейфе! — заповяда тя на двете деца.
— Здравейте, Адам Кейфе — казаха и двете в един глас.
— О, здравейте! — наведе се към тях младежът. — Ами кои сте вие?
— Аз съм Нейоми — обади се първо момиченцето. — А пък това е брат ми Андрю, а бебето е братчето ми Тобиас. Ний тъкмо щяхме да изпъдим голямата дърта паячка от дупката, ама ти взе че дойде — каза тя недоволно. — Анди тъкмо беше налял вода, за да я накара да излезе от другия край, ама трябваше да се приберем, понеже отде да знаем дали не си лош човек. Пък сега паячката сигурно вече е избягала. — Разочарованието на малката беше повече от очевидно.
— Ех, може пък да не е — засмя се Адам. — Паяците обичат влажни и тъмни места. Може да си е още там.
— Така ли? Ама честно? — зарадва се Нейоми. Тя се обърна и хвана брат си за ръката. — Хайде, Анди, я да идем да видим.
Децата изтичаха към паешкия тунел, а Рейчъл сложи отново Тоби върху одеялото и му даде дрънкалката да си играе.
— Мили дечица — каза любезно Адам и отупа прахта от панталона си.
— Така е — съгласи се Рейчъл — Ще имате ли нещо против да си продължа работата, докато ви слушам? — посочи тя прането. Трябва до обяд да ги извия и да ги просна.
— Нищо против, госпожице. Извинете, госпожо Уайлдър. Моля да ме извините, но вие сте толкова млада, искам да кажа… но понеже разбрахме, че сте много опитна в търсенето на вода, реших, че сте по-възрастна, пък и като ви гледам сега с трите деца, но отначало си помислих… Е, откровено казано, госпожо, представа нямам какво ще рече тате, като ви види, понеже сте още като момиченце, тъй де.
— Очаквахте да видите някоя сбръчкана вещица, така ли? — попита развеселена Рейчъл, извади от джоба на престилката си щипка и закачи на въжето ръкава на ризата. — Няма да твърдя, че съжалявам, задето съм ви разочаровала, господин Кейфе. Както виждате, не съм нито сбръчкана, нито стара, а пък децата не са мои. Те са на една стара приятелка, която почина. Грижа се за тях, докато вуйчо им е в полето. Но не съм и съвсем младо девойче, а жена с твърде голям опит, поне що се отнася до откриването на вода. От четиринайсетгодишна обикалям с пръчката и ако вашето семейство има нужда от кладенец, мога да ви посоча къде да копаете. Но не вземам евтино. Таксата ми е десет долара, ех, може да се спогодим и за по-малко. Като се изключи Сийкс, от когото съм научила всичко, аз наистина съм най-добрата тук Но, ако предпочитате все пак да изчакате индианеца, той идва обикновено към първи юни, за да продаде на „Братя Хейс“ кожите от зимния си лов. Тогава можете да се спогодите с него.
— Не, госпожице — поклати глава Адам. — Кладенецът ни трябва веднага. Тате рече, че няма смисъл да се захващаме за къщата, ако ще трябва да търчим после половин километър до кладенеца.
— Баща ви трябва да е умен човек — забеляза Рейчъл.
— Да, госпожице. Та кога ще можете да наминете госпожице Уайлдър? Искам да кажа… не че ще ви притеснявам, ама тате рече — колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Ами, да речем, утре след обяд? — засмя се тя.
— Ами чудесно!
Докато Адам й обясняваше пътя до имението на неговите родители, в двора изневиделица долетя Слейд. Черният му кон беше плувнал в пот, лицето му беше сериозно и угрижено. Като видя Рейчъл, че стои и разговаря пред къщата с непознат младеж, той дръпна толкова силно юздите, че конят се изправи на задни крака. Слейд стана още по-мрачен и изруга под нос.