— Рейчъл, миличка — каза той и нахално се захили, когато от зелените й очи заизскачаха мълнии, — защо не вземеш пръчката от колата, та да могат тези мили хора да почнат да копаят кладенеца си. Аз ще разпрегна конете и ще ги пусна да пасат, докато си свършиш работата.
— Да, разбира се, Слейд — каза тя с толкова сладък глас, че той разбра колко е ядосана — вече я познаваше достатъчно добре. Реши да вечеря в някой ресторант в Уйчито, защото щеше да е рисковано да седне на нейната трапеза.
Рейчъл извади пръчката — както беше обичайно — раздвоено клонче от лешниково дърво, малко по-дебело от палеца й. Някои търсачи на вода предпочитаха други дървесни видове, или дълга, извита под прав ъгъл медна тел, други копринен конец с окачена на края му висулка. Но тя държеше на клончето леска, защото според Сийкс, който я научи да търси вода, най-важното е търсачът да има доверие в инструмента си.
Разбираше, че бащата на Адам гледа твърде скептично на възможностите й, въпреки че не го показваше така явно, както очакваше след чутото от Адам. Може би сдържаността на възрастния човек се дължеше на присъствието на мъж като Слейд, може би затова нищо не възрази. Изглежда, не е съвсем лошо да имаш до себе си известен стрелец.
Рейчъл отдавна беше свикнала хората да я посрещат с недоверие, едно защото е жена и второ, защото е много млада. Молеха я все пак за помощ, защото нямаха друг избор. Затова не обърна внимание на песимизма, изписан на лицето на господин Кейфе, хвана пръчката си за двата края и се залови с приготовленията за ритуала.
Тя пое дълбоко въздух, затвори очи и се съсредоточи, за да събере сили, с които да призове могъществото на природата. Странната сила, която изпълваше в такива мигове на талази цялото й същество, можеше да се сравни само с чувството, което човек изпитва, удряйки с брадва неподвижен предмет. Рейчъл мислеше само за едно — за водата, в тази мисъл беше съсредоточено цялото й същество. Тя си представяше в прекрасни цветове и до последната подробност бистрия извор, избликващата под земята вода, жадуваща да се изтръгне от затвора си и да се устреми към небето. После бавно тръгна, затворила очи. Нямаше нужда да гледа, защото беше едно цяло с тази земя, която я водеше напред, а слънцето озаряваше тъмната нишка на подсъзнанието й, вятърът й шепнеше и ухото накъде да върви.
Слейд беше като хипнотизиран. Това беше една Рейчъл, която той не познаваше, макар да беше усещал дълбоко в себе си свръхестествената й сила, макар да знаеше как страстно и силно е свързана тя, духом и телом, с тази земя. Това го бе привличало инстинктивно. Човек, водил неговия живот, не би могъл да устои без помощта на вътрешни сили. Да, той знаеше накъде хвърля слънцето човешката сянка, имаше око и ухо за дирята върху земята разказваща кой я е оставил, за шумовете, долитащи с вятъра. Обонянието му долавяше и най-тънките миризми
В това отношение те си приличаха е Рейчъл, бяха и двамата много по-мъдри от връстниците си. В този миг я усети по близка от когато и да било. Бяха като двете страни на една монета, еднакви, но и различни и въпреки това — едно съвършено цяло. Сега му се струваше, че гледа с очите й, мирише е носа й, докосва с ръцете й елементите, които я водеха, докато увеличаваше все повече радиуса на земята, която обхождаше. Пролетното слънце превръщаше косата й в ореол, лицето й говореше, че е в транс. Сега тя беше свръхестествено същество, изпълнено със светлина, която не беше земна, а идеше от извечно място, където ангели предопределят съдбата на обикновените смъртни.
Слейд вече знаеше — някои хора тук си шепнеха, че Рейчъл е вещица. Хора, уплашени от онова, което не можеха да разберат, бяха проклинали и него като дявол. Но ето че Рейчъл бе станала за него необходима като въздуха, като храната и водата, сякаш бог ги беше предопределил един за друг от създаването на света. В този миг в сърцето на Слейд се открехна една врата, духът на Терез се появи на прага, сякаш отдавна бе мечтал да напусне своя затвор и да премине в света на сенките, където му беше мястото.
В същия миг клончето в ръката на Рейчъл изведнъж затрептя, все по-силно, по-бързо и тя за малко не го изтърва. Щастлив, възторжен смях озари лицето й и Слейд разбра, че чувството, което я изпълва в този миг е почти сексуално, разбираше интуитивно, че тя ще изглежда така и когато ще я люби, ще я довежда до екстаз. Ще бъде като езическа богиня, златна и триумфираща. Усети възбудата в слабините си, а нейният вик на възторг прозвуча в ушите му като вик на отдаване и екстаз. Когато тя слезе от върха на въображаемата планина и отвори бавно очи, огледите им се срещнаха.