— Ако сам не се сещаш, арогантни глупако, няма смисъл и да ти го казвам! — изкрещя Рейчъл и изведнъж се разплака.
Слейд най-сетне разбра каква е работата. Беше трогнат, но беше твърде късно. Той я притегли към себе си, зашепна й тихичко, залюля я леко на широките си гърди, загали я успокоително по косата, целуна я нежно по челото. Чувстваше се ужасно виновен, срамуваше се. Не беше я виждал да плаче и сълзите й му късаха сърцето. Тя хълцаше като малко дете.
— Шшт — опитваше се той да я успокои. — шшт… божичко, Рейчъл, миличка, не плачи. Не плачи! Моля те, любима, престани. Толкова съжалявам. Не исках да ти причиня болка. Шшт. Толкова съм виновен… — Изведнъж млъкна, а после каза, потиснато: — Трябва да си призная, ти беше права, Рейчъл, божичко, наистина беше права! Аз съм един арогантен глупак! Толкова години съм имал работа само с проститутки, че съм забравил какво очаква жена като теб. А трябваше да предположа, че очакваш много повече от онова, което ти предложих, трябваше да го зная.
— Искаше да ти държа ръчичката, да надничам дълбоко в очите ти, да правим дълги разходки и да те затрупвам с комплименти, признай си. Искаше да ти подарявам бонбони и цветя, да те целувам нежно на лунна светлина. Рейчъл мълчеше, но когато изхлипа отново, той разбра, че е на прав път. — О, Рейчъл, миличка, аз зная хиляди красиви фрази, хиляди изпитани трикове, с които да те накарам да се влюбиш в мен. Не го ли подозираше? Е да, но… — Слейд отново млъкна, за да потърси думи, с които да й обясни. — Работата е там, че мъж като мен, не вярва в тези думи, дори когато ги казва, не вярва в триковете, даже да ги прилага. Те са като долнокачествено уиски: купуваш го, защото е евтино, пивко и го преглъщаш, без да му усещаш вкуса, защото този вкус е лош. Но нали минава като огън през гърлото ти, нали ти стопля стомаха, мислиш си, че те напива не по-зле от скъпия френски коняк, който си зърнал с помътнели очи на лавицата зад бара. Той те привлича, защото не можеш да си го позволиш и затова си внушаваш, че е все едно какво пиеш.
— А после, един божи ден, когато най-малко си го очаквал, влизаш в кръчмата да си поръчаш обичайния боклук, но още не си продумал и виждаш, този път съвсем ясно, понеже още си трезвен, онзи скъп, добър, отлежал френски коняк върху полицата на бара, той те мами и ти се подиграва, а ти така силно го пожелаваш, че ти се струва сякаш вече го пиеш. Този ден, в този рядък миг от живота ти, се оказва, че имаш и пари в джоба. И така, барманът ти налива чашка и ти го опитваш, и ти става ясно, въпреки всички самовнушения, че това, по дяволите, съвсем не е долнопробното питие, с което си свикнал! Този коняк е мек, сладък, плъзга се като кадифе през гърлото и ти искаш още дълго да отпиваш от него, да му се наслаждаваш колкото може по-дълго, а не веднага да го преглътнеш. Топлината, която слиза бавно в стомаха ти, е чудесна и сладостна, опиянението е съвсем различно, много по-приятно от обичайните наливания…