Брат си не беше виждала от години, за последен път се бяха срещнали малко след войната. Но като деца бяха много свързани, обединени от деспотизма на бащата.
Дори след толкова години, от време на време получаваше от брат си по някое писмо, няколко набързо надраскани реда и малко пари. Макар да обичаше много своя брат, Индия знаеше, че не са честно спечелени пари. Но те доказваха, че продължава да я обича.
Погледна нарасналия си корем, а после малките Андрю и Нейоми, вкопчени в полата й, Ева, вече така неестествено сериозна и пораснала. Зад къщата, Гидиън, Кейлеб и Филип се мъчеха да очистят близката нива от измрели скакалци. От къщата долиташе тракането на тенджери и тигани: дъщеря й Сюзън приготвяше вечерята и слагаше масата. В сянката на плевнята Джонатан се беше излегнал с шише в ръката и ревеше някаква песен, научена през войната, навярно в някой бордей, защото той от край време изневеряваше на жена си.
Индия присви презрително устни, когато чу непристойните думи на песента. Не, на такъв баща тя не можеше да повери децата си. Каквото й да се бе случило с нейния полубрат, той щеше да се погрижи за децата, ако тя не оживее след раждането. Още пазеше негов стар адрес. Още днес ще му пиша, обеща си тя, да е предупреден за в случай, че умра при раждането. Отдавна трябваше да му разкрия истината за брака си, вместо да го уверявам, че всичко е наред. Сега мога само да се надявам, че не е твърде късно… О, простете ми, простете ми, мили мои деца, че не мога да сторя нищо повече за вас. Направих всичко, което беше по силите ми, а сега съм толкова уморена, така безкрайно уморена…
Индия повдигна бавно и с неосъзната въздишка празната кошница и тръгна с провлачена стъпка към къщата, която не наричаше нито свой дом, нито свое гнездо.
ХАРТЛАНД
Един сив зимен ден на 1875 година той влезе в град Уйчито. Всички разбраха, че е чужденец, макар че беше нахлупил шапката си ниско, за да скрие лицето си и блясъка на стоманените очи. Сребърните му шпори иззвънтяха, когато скочи от седлото и стъпка пурата с ботуш.
Черната, закопчана догоре, дълга пелерина трябваше да го пази от хапещия вятър на прерията. На бедрата му висяха два пистолета, с които си служеше чудесно. Той беше вълк-единак, скитник, мъж корав като стомана, със сърце обградено с каменна стена. Когато върза коня си за стълба, не подозираше, че град Уйчито е неговата съдба.
Нейната коса беше руса като зряло жито, очите й зелени като изумруди, беше смела и целеустремена като неговите куршуми. Но както дивата хубост на прерията, която тя толкова обичаше, беше и трудно уловима, и трудно укротима, защото искаше мъжът или да е всецяло неин, или да се маха. Не искаше в сърцето и в душата му да има та макар и една единствена плътно затворена врата, през която да не прониква светлината на нейната любов. Защото можеше да ту даде много повече от тялото си.
Тя можеше да го научи да открива съкровища: среброто на луната и диамантените звезди в нощ с цвета па оникс, бисерната мъгла, която се издига над сапфирено-синьото езеро, рубиненочервения изгрев, обагрящ бледия топаз на хоризонта. Такива съкровища го учеше да открива и с нейните очи да съзира неща, които дотогава не бе виждал. Оловносивите облаци, от които падаха кристалчетата на дъжда, опаловата дъга, която няма край нито начало, кървавопурпурния залез, подпалващ равнината.
ГЛАВА ВТОРА
Драй Гълч, Тексас, 1874
Лудият Син северен вятър духаше от височините на Тюлъс през дълбокия каньон Паоло Дуро, свиреше над Лано Естакадо и все по-нататък, натам, където градчето Драй Гълч беше приклекнало като бездомно псе, изложено на безмилостната ярост на бурята. Въпреки, че градчето се състоеше от купчина жалки къщурки, магазинчета и кръчми, славата на Драй Гълч се разнасяше надалеч. То беше същинско свърталище на порока и престъпността, любимо място за пияници, паднали жени, насилници и главорези. Мнозина от жителите се издирваха, живи или мъртви, във всички щати и краища на страната.
Въпреки това нито един полицай, комуто беше мил животът, не смееше да стъпи в това дяволско място. Последният, който се бе решил да го стори, се намери обесен без много-много церемонии на самотното дърво, което стърчеше, високо и почти изсъхнало, като предупредителен сигнал, в началото на града. Даже тексаските конни полицаи заобикаляха отдалече града. Чужденец, дошъл тук от неосведоменост, или самонадеяност, ако не носеше на гърдите си металната звезда, можеше за нула време да бъде застрелян и никой нямаше нито да протестира, нито да си мръдне пръста, за да му помогне. По-скоро обратното, при такива произшествия проститутките прилепяха начервосани лица към стъклата на кръчмите, а които упражняваха занаята си и се кикотеха при мисълта, че наивен клетник ще намери след малко неочаквания си край.