— Разбираш ли какво искам да ти кажа, скъпа? — попита Слейд Меверик. Рейчъл лежеше сега, мълчалива и поуспокоена, на гърдите му. — Ти си като този хубав, отлежал френски коняк. Не си създадена, за да бъдеш набързо преглътната, човек трябва да отпива от теб по малко и да ти се наслаждава. Но думи, ухажвания, задоволяващи жена като тебе, са много трудни за мен. При моя занаят човек оживява само, ако не допусне чувствата да го ръководят. И аз свикнах да ги потискам. Но така след време изобщо забравяш, че ги има и как се изразяват. Понякога са заровени толкова дълбоко, че сякаш изобщо си ги забравил. Разбираш ли какво искам да ти кажа, Рейчъл?
— Мисля, че да, Слейд — прошепна тя и очите й пак плувнаха в сълзи. — Опитваш се да ми кажеш, че съм по-различна от жените, които си познавал, че ме желаеш достатъчно силно, за да се ожениш за мен, но не знаеш… дали ме обичаш, дали изобщо някога ще ме обикнеш, не искаш и да ми го обещаваш, защото не заслужавам да бъда лъгана. Вярно ли съм те разбрала, Слейд?
— Да, да, точно така е. Това стига ли ти, Рейчъл? — попита той с тих, развълнуван глас. После повдигна лицето й, погледна я дълбоко в очите и избърса нежно сълзите й. — Дори да не ти стига, ще трябва все пак да живееш с мен, защото няма да допусна да си отидеш. Толкова силно те желая, че няма да ти позволя.
После той доближи устните си до нейните и страстната му целувка беше по-красноречива от всички думи, които беше неспособен да изрече.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
През един горещ юнски ден във фермата дойде старият полуиндианец Сийкс. В почти безцветното небе палещото жълто лятно слънце светеше безмилостно над Рейчъл и над ширналата се прерия, сякаш искаше да унищожи всяка следа от живот, или поне да изкорени всичко недостойно да оцелее. Защото, въпреки името си, Хартланд беше през лятото твърде негостоприемна земя и само най-силните можеха да понесат температурите, достигащи в лоши дни до четиридесет и пет градуса на сянка, ако изобщо можеше да се намери сянка. Лятото караше хората да копнеят за люта зимна буря.
Рейчъл беше плувнала в пот, приведена над мотиката, с която ожесточено изкореняваше избуялите бурени, застрашаващи да унищожат зеленчуковата й градина. В слепоочията й пулсираха тъпи болезнени удари, от които й се виеше свят и даже й се повдигаше. Раменете и гърбът я боляха и макар да беше с ръкавици, от дървената дръжка по мазолестите й длани пак бяха наизскачали мехури. Изправи се за миг, опря се на мотиката, отметна кичурите от лицето, избърса потта. Поразтри си уморено гърба, та дано схванатите мускули се поотпуснат. После вдигна длан над челото и хвърли поглед към къщата.
На двора, там, където къщата хвърляше оскъдна сянка и създаваше поне илюзия за прохлада, си играеха Андрю и Нейоми. Залисваха се със стъклените си топчета и пропъждаха от време на време досадните мухи от Тобиас, който лежеше, гол и неспокоен, на одеялото, от което дупенцето и бедрата му се бяха изприщили. Рейчъл му беше махнала пеленките и го беше напудрила с царевично брашно, но това не беше помогнало кой знае колко.
Тя изпъшка и отиде до кладенеца, изтегли кофа вода и загреба малко с окачения встрани калаен черпак. Пиеше много бавно, защото знаеше от опит, че пиеш ли през лятото бързо студена вода, или почваш да хълцаш, или след малко я изпишкваш. Палещото слънце и без туй щеше да превърна водата в пот. Като я видяха, Андрю и Нейоми зарязаха топчетата и дотичаха да пият и те. После Рейчъл напълни и шишето на бебето.
Застана за миг, измъчена и изтощена, неспособна да направи още една крачка. Погледът й се зарея в равнината, където наситеното пролетно зелено на тревите вече бе почнало да избледнява и да отстъпва тук-там на златистите багри, които щяха да залеят през август цялата прерия. Априлските и майските полски цветя бяха прецъфтели, сега цъфтяха димитровчетата, дъхавата мащерка, бодливите тръни и нежната люцерна, а млечката се стрелкаше над мустачките на дивата тиква, в съседство с шипковите храсти, киселеца и кактусите.
Въздухът се олюляваше на лъскави талази, хоризонтът се губеше в мараня. Там Рейчъл съзря самотен ездач, който се приближаваше бавно, последван от две товарни мулета. Кафявобелият кон и мулетата бяха провесили глави но старият човек се държеше стоически изправен върху одеялото, хвърлено на гърба на коня. В едната си ръка държеше вехт сламен чадър, за да се предпази от слънчевите лъчи, а на тила му от косата стърчаха, като рога на антилопа, две орлови пера. Този човек Рейчъл би разпознала веднага и навсякъде.
— Сийкс! — извика тя и се затича към него. — Сийкс!