— Много ми е мъчно да чуя толкова тъжна новина, Полско Цвете и сърцето ми скърби за Индия. Тежко е да загубиш приятел. Тя беше добра жена, беше ти вярна и предана сестра, разбирам, че ти липсва.
— Да, беше ужасна загуба за мене, Сийкс, но осемте й деца, за които се грижа оттогава, са ми голяма утеха. С общи усилия успяваме да се справим, пък и братът на Индия, който пристигна малко след смъртта й, също ни помага. — Рейчъл замълча, потънала в спомени за приятелката си. После успя да потисне болката и го подкани: — Разкажи ми сега за твоите пътувания, Сийкс. Изглеждаш добре и, както виждам, зимният ти лов е бил както винаги, успешен, — посочи тя тежко натоварените мулета.
— Да — кимна индианецът — зимните луни бяха студени, но великодушни, като последните лъчи на умиращото слънце, преди снегът да покрие земята. Взех само колкото ми е необходимо, но дори това изпълни сърцето ми с тъга. Откакто дойдоха белокожите, могъщият бизон е на колене и няма скоро да се изправи. Вятърът разпилява побелелите му кокали из цялата прерия и те разказват какво е станало. Но белокожите са затворили очи и уши, не виждат и не чуват. Сърцето ми кърви, Полско Цвете, защото когато изчезне последният бизон, ще изчезнат и старите ни обичаи. — Сийкс въздъхна и се загледа в далечината, сякаш виждаше вятъра на промените, чието идване беше предрекъл.
Сийкс се върна бързо към действителността и продължи:
— Радвам се само, че това време ще настъпи след моята смърт — каза той. — Хайде, ела Полско Цвете. Ела да си избереш, както всеки път, една кожа, в торбите има и по нещичко за децата.
Сийкс отиде при мулетата, развърза денковете и разстла кожите на земята. Рейчъл видя потвърждението на разказа му. Носеше съвсем малко бизонски кожи, въпреки че в града за тях даваха добра цена. Затова си избра черна меча кожа, от която можеше да ушие елек или ръкавици, защо не и за Слейд, за идната зима. Благодари на Сийкс за подаръка и го покани да влезе в къщата.
Андрю, който дотогава беше изчаквал учтиво, макар и не много търпеливо, сега дотича радостен, да поздрави индианеца. Нейоми беше много малка и не помнеше последното му идване, затова стоеше по-надалечко, почтително, но и малко страхливо. Но Сийкс скоро спечели сърцето й и след като настани коня и мулетата в обора, влезе с децата в къщата, където Рейчъл тъкмо се опитваше да успокои разплаканото бебе.
Сийкс видя колко е загрижена и се взря внимателно в Тоби. Индианецът протегна ръка, пъхна показалец в устата на плачещото бебе, опипа внимателно венците му и широко се засмя.
— Малкото му никне първо зъбче, Полско Цвете — установи той, доволен. — Дай му малко сладник. Не трябва да си учена лекарка, за да разбереш.
Рейчъл се усмихна, засрамена от доброжелателната му шега. Наистина трябваше да се досети. Изтича в кухнята, където имаше голяма кошница набрани рано сутринта пресни треви и цветя. Сладникът тъкмо цъфтеше и тя взе един кафяво-червеникав стрък, отряза и обели сладкото коренче. След малко Тоби вече дъвчеше, забравил за зъбобола, суров сладник.
След залез слънце Слейд, Фремънт, Поук и по-големите деца се върнаха от нивите. Катерача по мачтите и Ловеца на бизони, както Сийкс бе нарекъл Фремънт и Поук, искрено се зарадваха на индианеца. А той се обърна към Слейд, изгледа го продължително с проницателните си очи и каза делово:
— Тебе ще нарека Войника, защото мисля, че си смел воин, спечелил много победи.
Тази вечер, а после още много дълги вечери скитникът и децата оставаха до късно, омагьосани от разказите на Сийкс, седнал на пода със скръстени крака, засмукал дългата си лула, украсена с мъниста и пера. През деня отиваше с коня до града, обикаляше да търси треви и цветя, за да попълни запасите си, или се отдаваше на размисли във вигвама, който беше вдигнал до къщата, тъй че Рейчъл рядко имаше възможност да си поприказва с него насаме.
Най-сетне дойде все пак вечерта, когато, застанали на прага на къщата, двамата можаха да поговорят за онова, което я измъчваше. Гласът на Сийкс беше малко дрезгав на влажния вечерен въздух, а думите, които се отронваха от устните му, идваха от дълбините на мъдростта и на годините. В тишината на лятната нощ, те падаха като скъпоценни камъни в скута й. Тези думи Рейчъл щеше да пази като безценно съкровище до края на дните си.
— Въпреки мълчанието ти, Полско Цвете — подхвана индианецът — аз чух неизречените думи, легнали на езика ти като нестопен сняг по далечните върхове, закопнял да се превърне в шумящ поток. Но като пътя на този поток, стръмен и скалист е и пътят пред тебе, затова те е страх и се колебаеш накъде да поемеш, затова не знаеше дали да ми кажеш онова, което виждам в очите и в сърцето ти. Зная, че си готова да ми разкажеш за надеждите и страховете си. Но за нас двамата думите са излишни, Полско Цвете. Аз съм стар и познавам света. Видях как гледаш вечер Воина, сигурна, че никой не го забелязва, но аз видях сърцето ти в твоите очи. Все едно, че си ми казала всичко, а аз съм го чул и вече съм размислил. Сега аз ще говоря, а ти трябва да ме слушаш мълчаливо и да се учиш. Ако желаеш, чуй сега моя съвет. — Сийкс помълча малко, поразмисли какво да каже и какво не. А после продължи: