Животът продължаваше. Постепенно болката щеше да намалее и да стане по-поносима. За Кайл щеше да бъде много по-трудно, защото той нямаше да има Мериъл, а и съвсем наскоро бе преживял някаква друга мъка, което бе една рана в кървящото сърце на Доминик.
Но не можеше да остане вечно така, вкопчил се в съпругата си като уплашено дете. Затова я пусна и вдигна глава. Тя го гледаше тъжно. Слънчевите лъчи превръщаха сребристорусата й коса и бялото було в искрящ ореол от светлина. Приличаше на ангел, макар че вече я познаваше добре и знаеше, че под коприната се крие стоманена сила.
Мериъл леко плъзна пръсти по бузата му.
— Често сънувах, че имам сестра близначка. Една душа, която ми е най-близка и винаги ще ме обича и разбира. Никога не съм помисляла за тъмната страна на това да имаш близнак — за възможността да се унищожите един друг.
— Ние двамата ще бъдем най-добри приятели, любима — въздъхна Доминик.
Разбра, че малко по малко съпругът й идва на себе си. Усмихна му се и нежно го целуна.
— Нима вече не сме?
Младият мъж се опита да се усмихне.
— Ти заслужаваш и най-скъпата жертва, Мериъл.
— Радвам се, че си го осъзнал. А сега, съпруже мой, нека споделим сватбената закуска с нашите приятели. Нека се постараем те да забравят неприятната случка и да си спомнят само радостта от този ден. След това ще се върнем в Уорфийлд.
Доминик се изправи и я притегли в прегръдките си.
— Харесва ми, когато си властна.
Прегърнал съпругата си през рамо, той се запъти към вратата. Може би някой ден, с Божията помощ, Кайл ще изслуша причините за постъпката му. Ала дори и това никога да не стане, поне имаше Мериъл.
Кайл нямаше представа колко дълго бе бродил из улиците на Лондон. В главата му пулсираше една-единствена дума: предаден, предаден, предаден. И то от Доминик, за когото никога не бе допускал, че може да му бъде враг.
Дойде на себе си, когато се облегна на парапета на Уестминстърския мост, загледан в мътните и неспокойни води на Темза. С някакво далечно кътче на съзнанието си разбра, че наистина се колебае дали да не скочи.
Ръцете му стиснаха студения камък. Изведнъж се ужаси от себе си. Как бе могъл да падне толкова ниско! Колко доволен би бил Доминик — след смъртта на Кайл той щеше да е граф Рексъм и един от най-богатите мъже в Англия.
Извърна се от реката. Проклет да е, ако допусне Доминик да притежава Рексъм. Пък и с неговия лош късмет моряците от някой кораб наблизо сигурно щяха най-позорно да го измъкнат от водата.
Празнотата, която бе завладяла душата му след смъртта на Констанца, стисна сърцето му със стоманени клещи. Какво щеше да прави сега, след като вече си нямаше лейди Мериъл, която да му бъде опора в този свят?
Със сигурност най-разумно бе да си намери друга съпруга, да се ожени час по-скоро и да създаде здрави наследници. Но това засега щеше да почака. Не му беше трудно да си представи брак с малоумно момиче, но мисълта да замени Констанца с истинска съпруга му бе непоносима.
Оставаше му единствено да се върне в Дорнлей. Това бе една от най-непривлекателните огромни къщи в Англия, но бе негов дом. Смътно си припомни, че баща му и сестра му смятаха да погостуват на своите бъдещи роднини, така че щеше да остане сам. Разбира се, като се изключат стотината слуги.
Дорнлей. Странно, че желанието да се върне у дома, бе оцеляло, след като всичко друго си бе отишло. Трябваше да бъде благодарен и за тази милост, в противен случай нямаше да има нищо.
Глава 37
— Добре дошли у дома! — Джена Еймс излезе, за да посрещне екипажа и поздрави Мериъл с топла прегръдка. — Предполагам, че сега вече си лейди Мериъл Ренборн?
Мериъл примигна, защото не се бе замисляла за новото си име.
— Да, така е.
Доминик й се усмихна, запалвайки огън в най-потайните местенца на тялото й. Завръщането в Шропшир се оказа много приятно. Досега Мериъл не бе осъзнавала колко може да се лудува в една карета…
— Мериъл се справи много добре в Лондон — заяви Доминик. — Дори ми се стори, че я чух да казва — след като се отдалечихме на почтено разстояние от града, — че може би някой ден отново ще го посети.
— Но не много скоро — отсече Мериъл. Макар че продължаваше да е скептично настроена към градовете, тя искрено се бе радвала на компанията на Ребека, Кенет и децата. Дори бе започнала да оценява възбудата и оживлението, характерни за Лондон също както саждите и мръсотията.
Смеейки се, влязоха в Холиуел Грейндж. Докато Джена поръчваше чая, генералът се появи откъм конюшните.
— Значи свършихте работата — отбеляза радостно той. Разтърси ръката на Доминик и целуна младоженката, облъхвайки я с приятния мирис на конска пот и кожа.