Докато отпиваха от чая и похапваха от кейка, разговаряха на общи теми. После Джена отмести чашата си настрани.
— Лорд Греъм се втурна към Гретна Грийн, Мериъл. След като усилията му да те открие не се увенчаха с неуспех, остана в Уорфийлд да чака завръщането ви.
Мериъл кимна.
Чичо й много добре знаеше, че тя няма да остане дълго време далеч от дома си.
— Благодаря за информацията — сериозно каза Доминик. — Чудех се какво ли смята да предприеме.
Джена сведе поглед и лека руменина обагри страните й.
— Кемал ни държи в течение.
Очевидно отношенията между Кемал и Джена се развиваха доста бързо.
— Добре ли са дамите? — попита Мериъл.
— Да. Бяха много облекчени, когато узнаха от Кемал, че сте заминали, за да се ожените. — Джена погледна към Доминик. — Те ви одобряват.
Мериъл забеляза как лицето на съпруга й леко се изопва. Той изобщо не споменаваше ужасната сцена, която бе направил брат му на сватбата, ала тя усещаше болката в душата му и се питаше дали някога ще си прости.
— А сега какво смятате да правите? — попита директно генералът.
Мериъл и Доминик се спогледаха. По време на пътуването бяха обсъждали този въпрос и решиха, че ще е най-добре да действат направо.
— Възнамеряваме да се отправим заедно към Уорфицлд и ще се радваме, ако ни придружите в качеството ви на мирови съдия — отвърна Мериъл. — Мога да претендирам, че съм напълно нормална и да се опитам да убедя чичо си, че няма никаква нужда да завежда дело.
— Аз също ще дойда — заяви Джена. — Колкото повече поддръжници има Мериъл, толкова по-добре.
Генералът кимна.
— Греъм е твърдоглав, но не е глупак. След като веднъж се убеди, че лейди Мериъл е нормална млада жена, вашите проблеми ще свършат.
Мериъл се намръщи.
— Дали подходящите дрехи и думи ще са достатъчни, за да убедят хората, че съм нормална, след като дълги години всички са ме мислили за луда?
— Смятам, че ще бъдат напълно достатъчни. Обикновено хората ни преценяват по външния вид. Ако говориш и се обличаш като дама, се подразбира, че си такава — мрачно се усмихна Доминик. — Освен това си богата наследница, което означава, че можеш да си позволиш малко ексцентричност.
Другите кимнаха в знак на съгласие, но Мериъл не бе убедена. Трудно й беше да повярва, че завръщането й у дома ще бъде толкова лесно.
След като закусиха на следващата сутрин, малката група се отправи към Уорфийлд. Мериъл яздеше до Доминик с високо вдигната глава. Великолепната й коса бе прибрана под шапката, а лицето й имаше спокоен и уверен вид. Ребека й беше дала един от своите костюми за езда, така че сега тя яздеше върху дамско седло и приличаше на истинска дама. Само някой, който я познаваше много добре, би разбрал, че всичко у нея е опънато като струна.
Когато стигнаха до железните порти на Уорфийлд, Мериъл дръпна звънеца. Пазачът бавно се дотътри от спретнатата си къщурка.
Мериъл наклони глава.
— Добър ден, Уолтър.
Ченето на стария човек увисна и той я зяпна смаяно.
— Лейди Мериъл?
— Разбира се. — Пазачът продължаваше да я гледа изумено, а тя мило рече: — Би ли отворил вратата, ако обичаш?
Уолтър бързо дръпна резето и отвори широко портите. Ездачите препуснаха по дългата алея. В главата на Доминик сякаш отекваха барабани. Доста подходящо, като се имаше предвид, че ги очаква тежка битка.
Все пак разполагаха с подкрепата на генерал Еймс, а и законът бе на тяхна страна. Наистина бе забележително как един брак можеше коренно да промени нещата. Въпреки това, когато наближиха къщата, забеляза с облекчение, че Греъм слиза по стълбите без оръжие.
Пронизващият поглед на лорда обходи ездачите. Зад него се появиха госпожа Ректър и госпожа Маркс, които застанаха сковано на каменните стълби.
— Вашето безочие ме изумява, лорд Максуел — процеди Греъм. — Търсих племенницата си из цяла Англия. Генерал Еймс, имате ли представа какво е направил този млад дявол? Сигурно не подозирате, иначе не бихте били и минута в неговата компания.
Доминик затаи дъх, докато Мериъл слизаше грациозно от коня и заставаше пред Греъм. Погледна го право в очите и рече:
— Би трябвало да се обърнете към мен, чичо, а не към съпруга ми и приятелите ми.
Кръвта се отдръпна от лицето на лорда.
— Мили Боже, ти говориш!
— Разбира се. — Мериъл вдигна глава към дамите. — Здравейте, госпожо Ректър и госпожо Маркс. Надявам се, че не сте се тревожили прекалено много за мен.
— Отначало много се разтревожихме — призна си госпожа Маркс. До нея госпожа Ректър разцъфна от удоволствие. По прозорците на горния етаж се виждаха очарованите лица на слугите. До вечерта всички в Шропшир щяха да узнаят, че лейди Мериъл напълно се е излекувала от лудостта си.