— Каква история! — възкликна госпожа Ректър. — Не по-малко интересна от тези на Ан Радклиф14.
Доминик я изгледа остро — стори му се, че долавя ирония в забележката й. Тя обаче срещна съвсем спокойно погледа му. И да не бе повярвала на обясненията му, не го показа с нищо.
Греъм все още изглеждаше възмутен, че племенницата му се бе задоволила с един втори син без титла. Но все пак притежаваше достатъчно здрав разум, за да се опълчи срещу един свършен факт, одобрен и от дамите, и от семейство Еймс, и от самата Мериъл.
— Е, след като наследницата на Уорфийлд се е омъжила, ще трябва да устроим празненство за арендаторите и селяните — изрече с примирителен тон лордът.
Госпожа Ректър засия.
— О, да! Това е много стара семейна традиция, Мериъл.
— Какво празненство? — предпазливо попита Доминик, понеже знаеше колко е уморително за Мериъл да играе ролята на фина светска дама.
— Лятното слънцестоене е само след два дни. Времето е чудесно за веселие с голям огън на открито. Ако имаме късмет, Еймуърт може да е достатъчно добре, за да дойде със съпругата си, както и вашето семейство, Ренборн. — Гласът на Греъм придоби саркастична нотка. — В крайна сметка никой от нас нямаше щастието да присъства на сватбата.
Доминик погледна към Мериъл. Може би защото бе мълчала толкова дълго време, им бе много лесно да общуват без думи. Той повдигна въпросително вежди. Тя кимна в знак на съгласие. Ако тълпата й досади, нямаше да й бъде трудно да се измъкне, след като празненството ще бъде навън.
— Би било чудесно, ако госпожа Маркс и госпожа Ректър са съгласни, разбира се.
— Решението трябва да вземе лейди Мериъл. След като тя вече не се нуждае от компаньонки, ние нямаме думата в този дом. — Сега, когато вълнението от появата на Мериъл бе стихнало, в очите на госпожа Маркс се бе стаила тревога, тъй като Уорфийлд беше като Божия благословия за двете вдовици.
— Вие сте моето семейство и Уорфийлд е вашият дом — тутакси отвърна Мериъл. Погледът й се отмести от госпожа Маркс към госпожа Ректър. — Надявам се, че ще останете тук до края на дните си.
Госпожа Маркс въздъхна с видимо облекчение, а госпожа Ректър стана и прегърна младата жена.
— Бог да те благослови, дете. — После седна отново на мястото си и рече: — Може би трябва да се преместим в Дауер Хаус, Едит, за да осигурим повече уединение на младите.
— Подробностите ще уточним по-късно — намеси се Доминик. — Сега трябва да обсъдим сватбеното тържество, защото разполагаме само с една седмица.
След две кани с кафе всичко бе уточнено. По време на пребиваването си в Индия Джена бе изпълнявала ролята на домакиня в дома на баща си и бе придобила голям опит в организирането на празненства на открито. Решиха да изпратят покани в Дорнлей и в Бриджтън. Доминик се съмняваше, че баща му ще дойде — Рексъм щеше да бъде не по-малко вбесен от Греъм, ала семейството все пак трябваше да бъде поканено.
После генералът и дъщеря му се сбогуваха с домакините, а Греъм се извини под благовидния предлог, че се налага да сложи в ред кореспонденцията си. Доминик подозираше обаче, че скритото му желание е да се оттегли на някое спокойно място, където да обмисли добре случилото се. Изглежда му бе доста трудно и болезнено да промени мнението си за своята „луда“ племенница.
Дамите се оттеглиха в дневната, за да продължат с бродирането и да си поклюкарстват на воля. Доминик, Мериъл и преданата Роксана останаха в салона. Младият мъж прегърна съпругата си.
— Справи се прекрасно, моя вълшебнице! Битката е спечелена, и то без да се пролее капка кръв, а ти бе приета от всички като господарката на Уорфийлд.
— С помощта на приятелите ми. — Със сияещи очи Мериъл свали ботушите си и смъкна чорапите. — Най-после!
Измъкна фибите от косата си и я разтърси. После свали жакета за езда и хукна към коридора, водещ към задната част на къщата. Доминик примигна и пое след нея.
Мериъл излетя навън, пое дълбоко чистия въздух и погледна с наслада към сините шропширски небеса. Бликаща от енергия и живот, тя се спусна надолу по стълбите към цветните лехи. Сребристорусата й коса се развяваше след нея, а Роксана лаеше щастливо по петите й. Лондонската дама отново се бе превърнала в дивото и мистично създание, което от първия миг бе завладяло сърцето на Доминик.
Не по-малко въодушевен от съпругата си, той я последва из градинските пътеки, които вече познаваше като пръстите на ръката си. Вървеше няколко крачки зад Мериъл, без да се опитва да я настигне, радвайки се на лекотата и пъргавината й.
Тя стигна до една малка поляна в привидно занемарената част на парка и се отпусна със смях върху избуялата трева. Не я бе грижа, че можеше да изцапа красивия си костюм за езда.
14
Ан Радклиф (1761823) — англ. писателка, представителка на т.нар. готически роман. Една от най-известните й книги е „Мистериите на Удолфо“ (1794). — Б.пр.