— Толкова е прекрасно да си отново у дома!
Доминик седна до нея, а Роксана се настани от другата и страна.
— По-различен ли ти изглежда сега Уорфийлд?
— Много по-хубав. — Излегна се по гръб и с удоволствие се протегна. — Струва си да го напускам за известно време, за да изживея радостта от завръщането. Смятам, че един ден ще поискам да пътувам. Италия, Виена. Гръцките острови. — Внезапно се засмя. — И може би ще напиша книга за това как да се подреждат цветята по такъв начин, че никой да не може да го разбере или хареса!
— Ще въведеш нова мода. — Доминик си помисли за още нещо, което трябваше да обсъдят, — А какво мислиш за децата? След като една жена се омъжи, те понякога идват твърде бързо.
Мериъл се намръщи и очите й потъмняха. Доминик тъжно осъзна, че тя дълги години не бе имала никакъв контакт с деца и сега навярно й бе трудно да си се представи като майка. Надяваше се, че идеята за голямо семейство няма да й е много противна.
— Съжалявам, трябваше по-рано да обсъдим този въпрос. Дано вече не е твърде късно. Има начини да се предпазиш от забременяване, ако не искаш веднага деца.
Мериъл седна и кръстоса крака. Лицето й придоби загрижен израз.
— Мисля, че бих предпочела да изчакам известно време, но не това ме тревожи. Аз… аз току-що си спомних част от един разговор относно предстоящо раждане. Беше спор. Но не мога да се сетя кога или кои спореха.
— Може би някоя от прислужничките в Уорфийлд е била мъмрена, задето е забременяла, а няма съпруг? — предположи Доминик.
— Не. — Мериъл прехапа устни. — Беше много отдавна… Имаше гняв…
— Този спомен ли те кара да мразиш мисълта за бебета? — Доминик бе взел ръката й.
Тя сви рамене.
— Просто мимолетно видение. — Наклони глава и малко тъжно рече: — Никога не съм мислила, че може да имам деца, но сигурно ще им се радвам като на малки котенца.
— Само ти можеш да кажеш подобно нещо.
Изпълнен с надежда, че след време тя ще закопнее за деца, Доминик се наведе и я целуна. Устните й се впиха в неговите, по-сладки от нектара на цветята.
Мериъл закачливо го смушка в ребрата. Той се засмя и се зае да открие къде най-много има гъдел. Отначало всичко бе само игра, но постепенно целувките и милувките им станаха по-настойчиви и по-страстни. Двамата най-после се освобождаваха от сенките, които ги бяха преследвали толкова дълго. Тя бе варварска принцеса, великолепна в съвършената си голота, заобиколена от буйната трева и дъхавите маргаритки. Богиня, която караше сърцето му да замира от любов, а тялото му да се разтапя от страст и върховно задоволство.
Останаха да лежат под слънчевите лъчи с преплетени и уморени тела. Доминик отметна косите й и дрезгаво рече:
— Обичам те, Мериъл. Обичам да съм с теб, обичам мъжа, в който се превръщам в твое присъствие.
Тя затвори очи, но Доминик успя да види неудобството й. Запита се унило дали някога ще отговори на чувствата му. Може би е трябвало да израсне в нормално общество, да вижда как ухажват младите момичета и как се омъжват, за да разбере значението на човешката любов.
В този миг му хрумна друга мисъл, която го смрази. Мериъл може би вече не се нуждаеше от него. Бракът й даваше подкрепата, необходима й да бъде призната за неоспорима господарка на Уорфийлд, а имението бе това, което тя обичаше повече от всичко на света.
Привлече я към себе си, опитвайки се да не мисли за обещанието си, че ще си тръгне, ако тя пожелае. Мериъл все пак го харесваше и му вярваше достатъчно, за да сподели с него властта си в Уорфийлд, а със сигурност и обичаше да се любят.
Но истинските обвързаности на любовта, навика и отговорностите, които бяха основа за повечето бракове, бяха непознати за нея. Дали щеше да дойде денят, когато нямаше да иска да го вижда повече край себе си? А може би някога ще избухне и в изблик на моментен гняв ще го отпрати далеч от себе си? Или след като угасне първоначалният пламък на страстта им, ще пожелае да се люби с друг мъж и ще си намери любовник? Ако това се случеше, той щеше да си тръгне доброволно.
Остро си напомни да не предизвиква сам съдбата. Със сигурност Мериъл бе страстна любовница, която не бе безразлична към него и държеше на връзката им. Просто трябваше да живее ден за ден. Децата със сигурност щяха да ги свържат по-здраво. А дори и да го отпратеше в изблик на гняв, винаги можеше да го повика обратно.
Един облак засенчи слънцето и Доминик я покри с тялото си. Защото не бяха само любовници, а и приятели.
Щеше да се моли това да е достатъчно.