— Значи… ние сме се срещнали в онази нощ на клането?
Лицето на Кемал се сгърчи.
— Знаех, че през онази нощ ще се случи нещо ужасно, защото към конниците се присъедини някакъв фанатик, който говореше урду като местен и крещеше да се пролее повече английска кръв. Макар че мисията не бе по вкуса ми, аз все пак участвах в нея, докато не чух вика. Тогава вдигнах глава и видях на балкона една жена, обзета от пламъци. Това бе най-ужасяващата гледка в живота ми.
— Хирал те прокле, нали?
Кемал кимна.
— Заповяда ми да те спася в името на душата си. После те хвърли в ръцете ми. Ти беше нежна и крехка като птиче, а сребристата ти коса те обгръщаше цялата. Улових те и внезапно почувствах… светостта на живота. За първи път истински осъзнах последствията от жестокостта, която дотогава бе част от мен.
В съзнанието й изплува един образ — изкривеното от ужас лице на Кемал, озарено от разрушителните пламъци.
— Значи ти си ме спасил и си ме отвел в женското отделение на двореца!
Индиецът разпери ръце.
— Знаех, че там ще бъдеш в безопасност. Вече бях осъзнал, че не съм създаден за воин, но трябваше да минат много месеци, за да разбера, че никога няма да имам друг живот, докато съм син на своя баща. После узнах, че се готвят да те дадат за жена на един съседен принц. Тогава отидох при махараджата и му предложих да те върне на англичаните, които щяха да му бъдат много благодарни.
Мериъл кимна.
— А в Камбей са те помолили да придружиш госпожа Мадисън и мен до Англия.
Чичо й бе напуснал Индия много преди това, така че нямаш кой да разпознае в Кемал един от нападателите. Той е бил просто образован и възпитан индиец, на когото са имали доверие.
— Значи си бил принц, а госпожа Мадисън те е взела за пазач на харема.
— Благодарен съм за това — то ме раздели с миналото ми и откри пред мен пътя на покаянието. Но един живот няма да е достатъчен, за да изкупя всичките си грехове. — Погледна я в очите. — Не очаквам да ми простиш, защото и аз не мога да си простя.
Сълзи запариха в очите й и тя се хвърли в прегръдките му.
— Разбира се, че ти прощавам. Та ти беше моето спасение!
Кемал я притисна за миг.
— Благодаря ти, мое малко цвете.
Мериъл се отдръпна. Чувстваше, че една врата в живота й току-що се бе затворила. Сега разбираше коя беше и защо бе точно такава.
— Макар че бих искал Греъм да си плати за стореното, смятам, че е по-добре смъртта му да бъде сметната за нещастен случай — обади се Максуел.
Мериъл потръпна, като си помисли за всеобщия интерес, който щеше да предизвика разкриването на престъпленията на чичо й. Никой нямаше да спечели от един скандал.
— Колкото по-малко се говори за онзи звяр, толкова по-добре.
Обърна се към Доминик. Нужно й бе доста време, за да познае любовта. Сега тя гореше с ярък пламък в сърцето й и изпълваше всяка нейна клетка с желание за закрила, страст, приятелство и разбиране.
— Веднъж ти ми каза, че си готов да напуснеш Уорфийлд, стига аз да те помоля. Ако някога си изгубя дотолкова разсъдъка и го направя — моля те, не си отивай!
Доминик се засмя и я целуна.
— Не се тревожи, любов моя. Не съм сигурен, че в този случай щях да бъда истински джентълмен и да удържа на думата си.
Мериъл зарови лице на гърдите му. Усети силните удари на сърцето му.
— Не е нужно да бъдеш джентълмен, стига никога, никога да не ме напускаш.
Епилог
Практична както винаги, лейди Лусия Ренборн успя да избере един прекрасен септемврийски ден за сватбата си. Церемонията се състоя в енорийската църква в Дорнлей, за да могат да присъстват всички приятели и съседи на семейството.
Венчавката мина гладко, с изключение на едно малко произшествие — младоженецът изтърва сватбената халка, която се търкулна по каменния под, но бързо бе вдигната от един шафер. Доминик изпита искрено съчувствие към бъдещия съпруг — той самият беше кълбо от нерви, когато се венчаваше за Мериъл, а тогава присъстваха много по-малко хора.
Церемонията завърши с целувка на новобрачните, след което гостите излязоха в двора на църквата, за да ги изчакат. Доминик през цялото време не пускаше ръката на Мериъл. Макар че сега тя изглеждаше много по-спокойна сред многолюдната тълпа, той не искаше да й се случи нищо лошо.
Децата се гонеха щастливо из украсения с цветя и панделки двор, а хората бъбреха оживено и се смееха. Наблизо бяха подредени малки кошнички, пълни с розови листенца. Мериъл се огледа и рече:
— Ей сега се връщам.
Докато тя се отдалечаваше, Доминик развеселено забеляза, че макар бледозелената й рокля да бе безукорна, а косата й — прибрана в елегантен кок под изящното боне, тя бе изхлузила обувките си, за да усеща меката трева.