— Радвам се да видя, че все още не се е цивилизовала напълно — разнесе се плътният глас на Кайл до него.
— Мисля, че няма опасност — усмихна се Доминик, припомняйки си изминалата нощ. Никой не можеше да си представи какви вълнения крие женитбата с една страстна дивачка.
Извърна се към брат си. Двамата не бяха имали възможност да останат насаме, откакто Доминик и Мериъл бяха пристигнали в Дорнлей. Но Кайл изглеждаше много по-спокоен от последния път в Уорфийлд. Тогава той бе отчаян от загубата на любимата жена и съсипан от чувството, че е предаден. Сега изглеждаше… много по-уравновесен. Беше в мир и разбирателство със себе си и Доминик не го бе виждал такъв от дете.
— Говори ли с Рексъм? — попита Кайл. — След като Мериъл няма мъжки роднини по бащина линия, старото момче планира да издейства титлата да се завещае на теб и нея. — Устните му се извиха в лека усмивка. — Така че ти най-после ще станеш граф.
— Мили Боже! — смаяно прошепна Доминик.
— Ще ти хареса ли да бъдеш следващият лорд Греъм?
Брат му се поколеба.
— Една титла наистина не ми се струва толкова важна. Ще попитам Мериъл какво мисли по този въпрос.
Лицето на Кайл придоби сериозно изражение.
— Смятам да напусна Англия, Доминик. Не знам кога ще се върна. — Кимна към църквата. — Останах толкова дълго единствено заради сватбата на Лусия. Утре тръгвам.
— Проклятие! — изпусна се Доминик, но потисна детинското си желание да се опита да промени решението на брат си. Кайл заслужаваше да бъде щастлив по своему. — Ще ми липсваш.
— И ти на мен — тихо отвърна Кайл. — Каква ирония на съдбата — да тръгна точно когато двамата с теб отново се помирихме. Но ако не замина сега, никога няма да го сторя.
— А какво казва Рексъм за това?
— Ще му го съобщя тази вечер. Няма да бъде щастлив, но той има теб и Мериъл. Вие ще се погрижите за наследството, ако нещо се случи с мен. — Кайл се поколеба, търсейки подходящите думи. — Аз винаги съм искал да бродя из далечни места и да видя непознати земи, но бях длъжен да остана в Англия и да изпълнявам ролята си на наследник. Тогава… един човек ме накара да осъзная, че винаги мога да избирам как да изживея живота си. Време е да направя това, за което съм мечтал.
Доминик протегна ръка.
— Само не забравяй да се върнеш някой ден.
Кайл я пое и я стисна силно.
— Няма.
Погледите им се срещнаха и Доминик усети как буцата на гърлото му се стопява. Разделени и от половината свят, те никога повече нямаше да бъдат толкова далеч един от друг, колкото в миналото.
— Давам ти Пегас. Когато го яздиш, мисли за мен.
Опитвайки се да запази спокойния израз на лицето си, Кайл се обърна и се смеси с тълпата тъкмо когато вратите на църквата се отвориха. Отвътре се появи щастливата новобрачна двойка. Мериъл и Доминик се присъединиха към поздравяващото ги множество точно навреме, за да засипят Лусия и сияещия й съпруг с рози. Поне един от семейството да има нормална сватба, тъжно си помисли Доминик, докато хвърляше последното от уханните листенца.
Мериъл улови ръката му и го поведе към отдалечения край на църквата.
— Ела да видиш!
Спряха пред туфа сини цветя.
— Никога не съм ги виждала. Смяташ ли, че викарият ще ми позволи да занеса няколко в Уорфийлд?
Цветята не бяха нищо особено, поне според Доминик, но Мериъл беше познавачът.
— Мисля, че да. Ще дойдем утре и ще го попитаме. — Огледа се, видя, че наоколо няма никой и я привлече към себе си. — Не съм те целувал, откакто излязохме от Дорнлей.
— Цяла вечност! — закачливо го стрелна с поглед Мериъл.
Целувката й бе пълна със страст и себеотдаване. Дишането им се учести, а ръцете му се плъзнаха по тялото й. Без да откъсва устни от нейните, Доминик я притисна към ствола на близкото дърво.
Задъхана и едва сдържаща смеха си, Мериъл отметна глава.
— Предполагам, че ще ми кажеш, че не е много прилично да се любим под този дъб на сватбата на сестра ти, когато всеки миг може да дойде някой.
Той неохотно се отдръпна.
— Взе ми думите от устата. Но помисли колко хубаво ще бъде, когато отново останем сами.
— Мисля, мисля — страстно прошепна съпругата му.
Докато Мериъл оправяше роклята си, Доминик рязко каза:
— Кайл напуска Англия. Иска да види света.
Погледът й срещна неговия.
— Съжалявам. Но сигурно ти съжаляваш много повече.
— Да, обаче ще се оправя. Радвам се, че най-после ще направи това, което винаги е искал. — Прегърна я през раменете. — Нека се върнем пеша до Дорнлей.
Тя кимна и двамата излязоха през задната врата. Поеха по пътеката между дърветата, която щеше да ги изведе до голямата къща.