Доминик затаи дъх и застина като омагьосан. Господи, защо никой не му бе казал, че е красива? Дребна и грациозна, с фини и изящни черти като на порцеланова кукла, лейди Мериъл сякаш бе оживяла ренесансова картина или приказна горска нимфа. Сребристозлатистата й коса бе сплетена в тежка плитка, която стигаше до кръста, а погледът й бе втренчен в нещо, недостъпно за очите на простосмъртните.
В следващия миг тя го видя. Очите й се разшириха от изненада. Тутакси се извъртя и побягна като подплашена кошута. Доминик зърна босите й крака, които изчезнаха в пролуката на живия плет, откъдето навярно бе дошла.
— Почакай! — Младият мъж се спусна след нея, но когато стигна до плета, тя вече бе изчезнала. Наоколо се виждаха само гъсталаци и високи дървета. Пътеката се разклоняваше. Доминик спря. Едва ли с подобно преследване щеше да спечели доверието на едно срамежливо и наплашено момиче.
Разтърсен от преживяното, той се върна в билковата градина и се отпусна на каменната пейка. Пулсът му ускорено биеше, и то не само заради бягането. Едва сега, след като я бе видял, разбираше защо Кайл бе готов да пренебрегне психическото й състояние. Мили Боже, та тя бе истинска прелест! Притежаваше някаква особена неземна хубост, която бе в състояние да заплени всеки мъж. В живота си бе виждал подобни коси само един-единствен път — украсяваха главата на една норвежка куртизанка, чиято цена не бе по джоба му.
Опита се да възстанови образа, който бе зърнал само за миг. Какъв цвят бяха очите й? Светли, но достатъчно контрастни, за да подсилят красотата на малкото съвършено лице. Беше с обикновена синя туника, която падаше върху широка пола в по-тъмен нюанс на синьото. Тънката й гъвкава талия бе препасана с колан като този на Кемал. Дали дрехите й бяха индийски? Може би… Или пък бяха ушити по подобие на селските облекла от средните векове. Костюмът й придаваше вид на същество от друг свят, извън времето и пространството.
След като дишането му се нормализира, Доминик се запита защо красотата правеше всичко толкова различно. Тъжното й минало и опропастеният й живот щяха да бъдат също толкова трагични дори и ако бе грозна като вещица. Но изящната й красота задълбочаваше съжалението, правейки го почти непоносимо. Опита се да си внуши, че сигурно е доста повърхностна. Но не можа да прогони тъгата, загнездила се в сърцето му, нито пък да забрави прекрасното й изплашено лице.
Единствено запознанството им би могло да разреши мистерията. То щеше да му помогне да възприеме по-лесно поразителната й външност. Ала как да го осъществи, след като момичето изчезваше само като го зърне?
Изтощен от упойващата схватка с кочата трева, оранжевият котарак скочи на пейката и се излегна в скута му. Доминик погали меката козина. Притежаваше вродена дарба да се разбира с животните. Умението му да обяздва и най-дивите коне бе прословуто. Кучетата и котките също мигом се сприятеляваха с него. Това със сигурност щеше да му помогне да спечели доверието на дивачката.
Измина ден и половина, а Доминик все още не бе успял да улови изплъзващата му се плячка. За да запълни дългите часове на бездействие, той се снабди от госпожа Маркс с няколко карти на имението. След като изучи подробно плановете на обширните градини, си нарисува груба скица, която носеше винаги със себе си. Ала това не му помогна да открие лейди Мериъл.
Започна да го обзема скука, когато най-после му хрумна нещо обнадеждаващо. Животните обикновено се примамваха в капана с храна, а щом това даваше резултати при тях, защо да не сработи и при дивачката? На следващия следобед Доминик излезе с тежка кошница в ръка.
Имението имаше поне десетина градини с различни размери и форми — като се започне от малката градина с пъстроцветните пеперуди и се стигне до джунглата, в която бе изчезнала лейди Мериъл. Ала колкото и просторни да бяха, градините заемаха само една четвърт от цялата площ на парка, а той пък бе само едно ъгълче от невероятно огромното имение, включващо голяма ферма и пет къщи на арендатори. Доминик се опита да потисне завистта, която се прокрадна в сърцето му. Тези прекрасни земи щяха да станат собственост на Кайл, който един ден щеше да наследи и огромните семейни владения. Истинска ирония на съдбата бе, че брат му не изпитваше особено влечение към земята.
Доминик стигна до малка градина, от която няколко тераси се спускаха до езеро с водни лилии. Спря се, за да разгледа скицата си. Къде ли се намираше? Аха, да, ето тук. Целта му бе къщата на дървото, а госпожа Ректър му бе казала, че е в средата на градината с езерото. Ако минеше покрай плодните дръвчета, накрая неминуемо щеше да открие потайното убежище.