— Винаги съм искал да видя Испания. А ти ми даваш чудесен повод. — Опитваше се да прикрие нерадостните мисли. — Ще лежим под сянката на портокаловите дървета и ще вдъхваме уханието на цветята, носено от топлия средиземноморски вятър.
— Да! — Въпреки умората в прекрасните очи тя го дари с познатата си ласкава усмивка. — Навярно Бог ще се смили над мен и ще ми позволи този вълшебен миг.
Младият мъж отвърна на усмивка й, но сърцето му болезнено се сви. Как щеше да живее без нея?
Малкото момче излезе от кабинета на баща си. Чувстваше се объркано и уплашено, но знаеше, че в този миг най-важното бе да запази самообладание. Изправи рамене и мина през голямата зала. Продължи надолу по каменните стъпала. Стъпките му отчетливо отекваха. Лакеят тихо отвори вратата.
Кайл изскочи иззад ъгъла с пламнало от възбуда лице.
— Успя ли да го заблудиш?
Доминик облиза пресъхналите си устни.
— О, да! Той ме взе за теб.
Брат му се ухили дяволито.
— Казах ти, че Рексъм не може да ни различи, въпреки че е наш баща.
Доминик вече се чудеше как бе намерил за забавна идеята да измамят графа.
— Разбира се, че не може. Та той почти не ни забелязва, а на всичкото отгоре е късоглед като бухал.
Раздразнен от мрачното настроение на брат си, Кайл се намръщи.
— Какво не е наред? Да не би да искаше да ме види, за да ме накаже за някое провинение? Ти ли изяде боя вместо мен? Честно, Дом, никога нямаше да предложа да се разменим, ако знаех какво се кани да направи!
— Не ме е бил. По-лошо. — Доминик плъзна поглед по внушителната и мрачна фасада на Дорнлей. Студ скова сърцето му. — В параклиса! Там ще говорим!
Той се затича, а брат му хукна след него. И двамата едва си поемаха дъх, когато най-после стигнаха до самотния параклис в дорийски стил в дъното на парка. Кайл в последния момент ускори темпото и се добра до каменните стълби секунди преди брат си.
— Аз съм пръв!
— Не, не си! — Задъханият Доминик му метна кръвнишки поглед, но знаеше, че е победен. Извърна се и се отпусна на долното стъпало. Обграждаше ги свежа зеленина. — Той… смята да ни изпрати в различни училища…
— Какво! — Кайл се свлече на стъпалото до брат си. — Не може да го направи!
— Вече го е направил. — Доминик преглътна, изплашен, че няма да сдържи сълзите си. — Най-късно до края на септември ти заминаваш за Итън, а аз за Ръгби6.
Доминик усети задушаващата мъка, сковала гърлото на Кайл. Самият той бе изпитал същото преди броени минути, когато лорд Рексъм му съобщи решението си. Първите му спомени бяха свързани с Кайл, затова по-лесно би се оставил да му отрежат дясната ръка, отколкото да живее разделен от своя близнак.
— Може би мама ще го накара да промени решението си
— Той никога не се вслушва в думите й — сопна се Кайл. — Никога не се вслушва в никого!
— Ще направя така, че да ме изключат от Ръгби. Тогава може би ще ме изпратят в Итън.
— Ще те набие, но няма да те изпрати в Итън — намръщи се Кайл. — Пък и в известен смисъл решението му е разумно. В крайна сметка един ден аз ще бъда граф Рексъм, а всички графове на Рексъм са учили в Итън. — Погледът му преценяващо се плъзна към хълмовете на Нортхамптъншир. Земите на Рексъм се простираха докъдето погледът стигаше. — Ти си просто по-младият син.
— Само защото ти си се родил десет минути по-рано! — Отчаянието на Доминик се превърна в гняв и той се нахвърли с юмруци върху брат си.
— Аз съм наследникът! — предизвикателно изкрещя Кайл и отвърна на ударите. — Аз бях този, когото извикаха, за да обсъдят бъдещето ни образование! А ти се оказа там само защото аз реших да го измамя!
Двамата се вкопчиха яростно един в друг и се затъркаляха сред сочната трева. Борбата приключи внезапно. От един силен удар на Доминик главата на Кайл се тресна в каменното стъпало и той се отпусна замаян.
Доминик се ужаси и коленичи до брат си. Кръвта се стичаше в тревата. Доминик измъкна носната си кърпа и я притисна към тъмнокосата глава.
— Кайл, добре ли си?
Кайл бавно повдигна клепачи и го погледна със замрежени очи.
— Въпреки всичко аз съм с десет минути по-голям от теб, Дом.
Доминик се отпусна облекчено на камъка. Продължи да притиска раната с кърпичката си.
— Да си по-голям, не означава да си по-добър.
— Само десет минути, но заради тях съм изял доста бой досега. — Усмивката му бързо помръкна. — Дали не трябва да избягаме?
Сега бе ред на Доминик да прояви здрав разум.