— Той може и да ни изпрати в различни училища, но никога няма да ни раздели. Ние сме двете половини на едно цяло.
Кайл топло прегърна брат си.
— И винаги ще останем най-добри приятели.
И двамата не подозираха, че съдбата е отредила да сложи край на близостта им.
Доминик се събуди, облян от студена пот. Сърцето му биеше до пръсване. Пак същият кошмарен сън, който го преследваше от онзи ден, когато в живота им настъпи невъзвратимият обрат. Неочакваната поява на Кайл явно бе събудила спомените. Онова далечно лято, преди да заминат за училище, бе последният щастлив период. Оттогава всичко тръгна на зле.
Не, не беше чак толкова зле, яростно си напомни Доминик. Това все пак бе началото на неговата свобода да бъде самият себе си, а не някакъв безполезен придатък в дома на Ренборн. Въпреки богатството на Кайл и огромните възможности, които го очакваха, Доминик за нищо на света не би искал да се смени с него. Да живееш под чехъла на Рексъм, бе достатъчно основание за лошо настроение и избухлив характер. Както и да се превърнеш в непоносима арогантна личност.
А сега се налагаше да имитира трудно поносимия нрав на брат си. Страхотно, няма що! Младият мъж въздъхна тежко и стана. На изток вече се развиделяваше. Скоро щеше да пристигне Морисън, за да потеглят към Шропшир, намиращ се на северозапад, близо до границата с Уелс. Сандъкът с дрехите на Кайл, с изключение на ботушите му, бе готов. Доминик имаше по-тесен крак.
Избръсна се и се изми. Дали Кайл се бръснеше сам, или това бе задължение на незаменимия Морисън? Облече се. Набързо закуси с хляб, сирене и кана бира. Тъкмо привършваше, когато камериерът на брат му пристигна.
Морисън бе дребен и възрастта му трудно можеше да се определи.
— Предполагам, че сте готов за пътуването, сър.
Говореше превзето и сериозно, сякаш думите му бяха бисери на човешката мъдрост. Добре, че любимият жребец на Кайл бе привързан към каретата. Щеше да язди до Шропшир, ако се окажеше, че не може да изтърпи Морисън.
— Напълно съм готов, Морисън — отвърна Доминик, имитирайки резкия и високомерен маниер на Кайл.
Камериерът примигна сепнато. Доминик взе черната пелерина на брат си и пое по общия коридор на квартирите, „отдавани само на джентълмени“, както бе изписано на фасадата на сградата. Докато заключваше, изпита неясното чувство, че завинаги скъсва с живота на Доминик Ренборн. От този миг насетне той бе лорд Максуел, надменният виконт, изпълнен със съзнанието за значимостта на мястото, което заема в този свят.
Мисълта му се стори изненадващо потискаща. Изпита внезапното желание да заяви:
— Съжалявам, но промених решението си. Ще се наложи Кайл сам да ухажва бъдещата си невеста.
И да захвърли пелерината в смаяното лице на Морисън. И да се върне в квартирата си. Може и да бяха разхвърляни и мръсни, но си бяха неговите стаи.
Ала ако имаше нещо общо между синовете на Ренборн, това бе, че и двамата държаха на дадената дума. Ето защо Доминик продължи безмълвно напред, опитвайки се да имитира походката на Кайл. Лицето му придоби суровото и надменно изражение на брат му. Трябваше да се научи и да мисли като него.
Само след миг лорд Максуел се спусна надолу по стълбите, готов да посрещне всяко предизвикателство на съдбата.
Глава 3
Последните майски дни сякаш бяха натежали от уханно сочни, опияняващо примамливи обещания. Цялата природа разцъфтяваше, а дивите мъжкари настървено преследваха самките. Мериъл бе захвърлила пантофите си. Искаше да почувства грапавата земя под босите си нозе. Още от ранна утрин тя работеше в градината — плевеше, подрязваше и разреждаше растенията.
Някои бяха много стари и никой вече не помнеше кой ги е посадил. Когато Мериъл бе още малка, Кемал й бе прочел една книга за билките. По-късно, докато работеха в градината, й бе обяснил всичко за различните видове, за техните свойства и приложение. Той наистина бе прекрасен учител. Дълбокият му и плътен глас оживяваше всяко нещо, за което говореше. Държеше се леко небрежно. Дали изобщо подозираше колко много бе научила тя от неговите уроци? Това никой не можеше да отгатне.
Мериъл приключи работата си в градината с билките чак в ранния следобед. Денят бе наситен с дъхави аромати и слънчева топлина. Девойката щракна с пръсти към кучето си Роксана, което дремеше в лехата с розмарин, и заедно тръгнаха към главния вход на Уорфийлд. Мериъл обичаше каменните кули от двете страни на масивната порта и арката над тях. Те отделяха нейното царство от целия останал свят.
Недалеч от портата се намираше и любимото й тайно място — двата избуяли рододендрона, които щяха да разцъфнат след броени дни. Мериъл седна и кръстоса нозе. Роксана се настани до нея и втренчи лениво поглед в извитите метални орнаменти, поддържащи арката. Чугунът бе боядисан в черно. Само върховете на вертикалните трегери, покрити със златист варак, блестяха на слънцето. Понякога Мериъл се чудеше какво ли има навън, оттатък портата и оградата, в земята на Другите, ала никога не бе изпитвала желание да я посети. Спомените й за този свят бяха изпълнени с ужас. Все още не бе забравила болката и зловещите пламъци през онази нощ.