Хедър Греъм
Дивата котка
ГЛАВА ПЪРВА
В страноприемницата „На кръстопътя“,
Англия, зимата на 1621 година, под владичеството на Негово Кралско Величество Джеймс I.
Леденият вятър пронизително виеше и заплашваше да отнесе покрива над мъничката таванска стаичка. Жаси притискаше свитите си юмруци към гърдите и дори не усещаше студа, взряна в крехката хубост на жената, която лежеше на леглото пред нея, увита в протрити одеяла. След малко вдигна очи и мрачно огледа мизерната спалня, едва-едва осветена от единствената свещ. Погледът й се насочи към стария сандък, в който нямаше почти нищо, и очите й се премрежиха от сълзи.
Не бива да я оставя да умре така, повтаряше си тя. Ще прося, ще искам пари назаем, ще открадна и дано Господ ми помогне мама да намери по-достойна смърт.
Старият Тамсин я изгледа, сякаш беше отгатнал мислите й, и тъжно поклати глава. Отдавна беше угаснала и последната му надежда да спаси Линет Дюпре.
— Хинин, момичето ми. Хининът би могъл да облекчи страданията й. Нищо повече не мога да ти кажа.
Жаси нетърпеливо изтри сълзите, които се стичаха по бузите й. Не можеше да бъде вярно. Пък и кой беше Тамсин, да твърди подобни неща? Западнал пияница, който едва си изкарваше хляба в гостилница „На кръстопътя“. Твърдеше, че преди много години е следвал медицина в Оксфорд. Кой знае дали не лъжеше — както я залъгваше, когато й обещаваше по-добро бъдеще, далечни страни, екзотични пътувания и смарагдовозелени морета.
Ала днес майка й умираше и Жаси нямаше време да мечтае.
— Хинин ли?
— Хинин — повтори Тамсин. — Все едно да поискате луната. Дори малко количество струва цяло състояние.
Момичето отчаяно прехапа устни. Всичко беше скъпо. Майка й печелеше годишно една златна монета и топче плат. Самата тя не получаваше нищо. Работеше като помощница в кухнята и щяха да започнат да й плащат едва след петгодишно обучение.
— Дали да не помоля мастър Джон… — пошепна тя.
— По-добре си мълчи, дете — произнесе предупредително Тамсин. — Нищо няма да получиш.
Трябваше да се съгласи с него. Клиентите седяха пред препълнени чинии, пиеха бира и френско вино. Мастър Джон беше щедър и често черпеше цялата компания. Толкова по-малко даваше на служителите си.
Въпреки скъперничеството и жестокостта му майката и дъщерята Дюпре бяха останали в страноприемницата. Само тук, където си поделяха таванската стаичка и Жаси вършеше почти цялата работа вместо слабата си, болнава майка, двете можаха да намерят препитание.
Когато болната тихо простена, Жаси изтича към нея, коленичи и улови тънката й, безсилна ръка. Линет винаги й се струваше недействителна, като фея от приказките. И сега, когато смъртта протягаше към нея костеливите си ръце, съвършената й красота не беше изчезнала. Не, мама няма да умре, проплака в себе си Жаси. По-скоро аз ще свърша на бесилката, но няма да допусна тя да намери смъртта си в мизерната таванска стаичка. Омайната Линет — та тя не беше създадена за този грозен и мизерен живот…
Майката отвори очи, блеснали от високата температура, чието странно тъмновиолетово беше в прекрасен контраст със златните коси и кожата с цвят на слонова кост. Не годините бяха състарили лицето, чийто профил и днес беше съвършен, а грижите, безкрайната борба с живота.
— Мамо! — Жаси нежно притисна тънката ръка до гърдите си. — Тук съм, при теб!
В сърцето й пропълзя панически страх. Линет не я познаваше. Беше се върнала в миналото и разговаряше с някой, който вече не съществуваше.
— Вие ли сте, Малдън? Кажете на Шефилд още да не вдига завесата. Не се чувствам добре и трябва първо да събера силите си. Това момиче няма достатъчно талант, за да играе ролята на лейди Макбет.
По ресниците на Жаси отново тежаха сълзи. Дълбока тъга свиваше сърцето й. С болка осъзнаваше, че Линет губи връзка с действителността, връща се в миналото, в красивите места на своята младост. Някога майка й беше неоспоримата кралица на лондонските сцени, гастролираше в Париж, Рим и в целия християнски свят, празнуваше триумфа си, обкръжена от херцози и графове, заобиколена от лукс.
Жаси беше пораснала сред блясък и богатство. Майка й имаше достатъчно прислуга и се отнасяше добре с всички. Ремингтън се грижеше за къщата и двора, старата Мери — за кухнята. Сали Фрамптън от близкия Уейвърли приготвяше ароматни бани за господарката си и фризираше косите й по най-новата мода. Брат Антъни преподаваше на Жаси френски и латински, мис Нели й даваше уроци по танц, а господин Хофингер от Германия й обясняваше всичко за света и неговата история. Разказваше й за великия откривател Колумб, за Новия Свят и колониите, за американците и индианците; за испанците и страшното поражение на Армадата, за англичаните, които продължаваха да водят морски битки с испанците и завладяваха земите оттатък океана. Разказваше и за аристократичните къщи и замъци в Англия. В мечтите си малкото момиче се виждаше отвлечено от рицар в златна броня и отведено в прекрасен замък, за да стане негова господарка. В онези щастливи времена и през ум не й минаваше колко слаба и изтощена ще изглежда майка й след години. Тогава тя седеше в своя салон усмихната, облечена в кадифе и коприна и наливаше чай от сребърна кана.