Робърт проследи с очи как Джейми измъкна изпод пейката меч и мускет.
— Какво смяташ да направиш?
— Ще си върна жената.
— Почакай да дойде помощ от Джеймстаун, или от Бермуда Хъндрид…
— Кой знае дали ще ни помогнат.
Робърт с усилие потисна страха си.
— Идвам с теб.
Джейми поклати глава.
— Ти оставаш тук. Вие двамата също, Седрик и Алън. Селището е твърде слабо, за да се бори срещу целия съюз на индианските племена. Ако успея да спася Жаси и Елизабет, то ще стане само по пътя на преговорите — или ще ги измъкна с хитрост. А това ще ми се удаде само ако отида сам.
След като се въоръжи, Джейми бързо излезе от църквата. За щастие оборите не бяха опожарени. Къщата му обаче и всички онези красиви неща, които Жаси толкова много ценеше, лежаха в пепел и развалини. Изведе от обора потропващия нервно Уиндуокър, оседла го и се метна на гърба му.
Когато излезе от обора, насреща му изтича Алън и му подаде чиста риза и кожен жакет. Джейми набързо се преоблече и топло благодари на приятеля си. Други заселници донесоха манерка с вода, сушено говеждо и хляб, а Седрик му връчи лък и колчан стрели.
Голяма тълпа го изпрати до портата на палисадата. Там Джейми се обърна и дълго остана вгледан в мръсните, зацапани с кръв, белязани от преживения ужас лица. Всички бяха претърпели тежки загуби. Въпреки това го изпратиха с утешителни думи и се постараха да му вдъхнат надежда. Очите им бяха уморени и отчаяни, но в тях се четеше кураж и вътрешна сила. Щяха да погребат мъртвите си и отново да построят разрушеното от индианците, решени да го защитават срещу всички злини.
Джейми вдигна ръка за поздрав и потегли в галоп на запад.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Индианците и двете им пленнички яздиха през целия ден и до късна нощ. Когато уморителното пътуване най-после свърши, Жаси беше близо до припадък. Не можа да се задържи на краката си, когато Поканеф я свали от коня. Затова той я вдигна на ръце и я отнесе в някаква странна продълговата къща с покрив от свързани клони. Засмени индианци тичаха покрай тях, плюеха пред себе си, ала не докосваха Жаси.
Елизабет също бе внесена в къщата и двете жени бяха оставени на пода: Един грамаден индианец, облечен като всички с тънка кожена препаска, застана пред тях. На врата му висеше огърлица от мъниста и миди. Тъмна коса, разделена на път по средата, падаше по раменете му. Жаси смаяно примигна.
— Поуан…
Той кимна.
— Жена на Камерън — проговори той и излезе навън. След малко се върна и й подаде купа с вода. Жаси с благодарност се надигна и се опита да пие, но беше твърде слаба и Поуан трябваше да държи главата й. Нямаше нищо по-хубаво от водата! Жаси изтощено се отпусна на земята.
Поуан се отдръпна и строго заговори с хората си. Очевидно се караше с Поканеф, който беше довел Жаси чак тук. Хопи коленичи до нея.
— Воинът Поканеф казва, че вие сте негова пленничка. Твърди, че той ще реши дали трябва да ви измъчват или да ви убият. Ако ви остави жива, ще станете негова робиня.
По тялото на Жаси пробягаха тръпки. Беше полумъртва от умора, а гърдите я боляха, защото не беше кърмила Даниел от сутринта. Главата й бучеше, бедрата трепереха от дългата езда Въпреки това не искаше да умре, и в никакъв случай по начина, по който памунките убиваха пленниците си. Не искаше да свърши живота си върху жертвения олтар, да я разкъсат на парчета или да извадят вътрешностите й при живо тяло.
— О, господи! — пошушна тя и се надигна. Елизабет лежеше до нея, бледа като мъртвец, със затворени очи. Жаси опипа китката й и с облекчение установи, че, макар и слаб, пулсът все пак е равномерен. Дълбокият припадък беше спестил на сестра й поне знанието за бъдещата страшна участ.
— Поуан се връща — пошушна Хопи. — Тази нощ няма да ви сторят нищо. Спете спокойно.
Жаси си легна и затвори очи. Чу тихия разговор на Хопи с вожда на памунките, който очевидно й заповядваше нещо. Малко по-късно до ноздрите й достигна миризма на ядене. Поуан беше заповядал на момичето да му сготви.
Мина много време, преди да заспи. По някое време нещо се раздвижи наблизо и Жаси отвори очи. Поуан се изтегна до нея и само след миг се чу равномерното му дишане. Само да имаше нож, нямаше да се поколебае да му пререже гърлото. Ала каква полза от това? Другите индианци веднага щяха да я убият. Не само нея, а и Елизабет, и дори Хопи.
А тя не искаше да умре. Искаше да се върне при съпруга си. Само дано беше жив…
Никога копнежът й по него не е бил толкова силен. Опита се да произнесе някаква молитва, но силите й бяха на края си. Най-после заспа с подути от сълзи очи.