Когато се успокои, двете закърпиха роклите си и тръгнаха към потока. Индианците ги изпратиха с погледи, но не ги спряха. Жаси непрекъснато се оглеждаше с надеждата да открие възможност за бягство, но ги наблюдаваха от всички страни.
— Той пак ще го направи — проплака Елизабет. Жаси не можеше да го оспори.
— Ще избягаме — отговори окуражително тя.
Но не успяха да го сторят, нито през деня, нито вечерта. Поуан отново завърза Жаси за гредата и издърпа Елизабет в другия ъгъл на стаята. Този път момичето не изплака, а примирено го остави да прави с нея каквото си иска.
Минаха две седмици. Жените така и не бяха успели да избягат. Междувременно свикнаха с начина на живот на индианците. Вождът прекарваше голяма част от времето в съвещания с воините си. Освен това всеки ден ходеше на лов. Един памунки можеше да има колкото си иска жени, стига само да успява да ги изхрани. Затова беше естествено, че Поуан е взел при себе си двете пленнички и ги държи като заложници. Може би възнамеряваше да поиска солиден откуп. Общо взето, индианците ги оставяха на мира. Хопи редовно им съобщаваше какво става в селото.
Сутрин се къпеха в потока, после се захващаха за работа. Мелеха житни зърна, кърпеха дрехи, скубеха диви пуйки или деряха по-големите животни. Жаси почти с удоволствие се занимаваше с тези неща, защото те й помагаха поне за известно време да се откъсне от тежките си мисли.
Мразеше нощите, когато чуваше как Поуан се забавлява със сестра й, а тя страхливо се питаше дали Даниел е добре и чувства ли липсата й. Още по-мъчително беше очакването ще се появи ли Джейми и кога. Ако беше останал жив, щеше да дойде и да я спаси. Трябваше да я освободи, дори ако след това й заповядаше да се върне обратно в Англия.
През третата седмица атмосферата започна да се променя. Шумовете, които долитаха до нея нощем, бяха други. Поуан очевидно беше станал по-нежен със сестра й. Понякога Елизабет простенваше тихо — не измъчено както преди, а по-скоро от удоволствие. Веднъж Жаси видя двамата, застанали на светлината на огъня, а индианецът галеше бялото тяло на сестра й. Тя засрамено затвори очи и се обърна към стената. Чуваше се шепот, който можеше да означава всичко и нищо, ала Жаси не искаше да подслушва. Само че не можа да потисне копнежа, който се надигна в гърдите й. Ако можеше сега да лежи до Джейми — както Елизабет до нейния памунки…
Поуан започна да нарича Елизабет своята златна птичка и чувствата му към нея непрекъснато се задълбочаваха. А всеки път, когато се споменеше името му, Елизабет цялата поруменяваше.
На двадесет и петото утро след пристигането им в индианското селище Жаси установи, че повечето воини са заминали някъде. Жените се занимаваха с обичайните си задължения и почти не обръщаха внимание на белите пленнички.
— Ако след като се изкъпем в потока, се скрием и трите, ще тръгнат да ни търсят едва след няколко часа — замислено каза Жаси.
— Но ние изобщо не знаем къде сме.
— Джеймс Ривър е някъде на юг. Ако я намерим, ще тръгнем по течението.
— Трябва да вървим пеш. А индианците ще ни преследват на коне.
— Ще се скрием. Те ще се уморят да ни търсят и ще се откажат. А в гората сигурно ще срещнем бели мъже, които ни търсят.
Най-после Елизабет се съгласи.
Когато Хопи им донесе дива пуйка, Жаси шепнешком й обясни, че възнамеряват да избягат.
— Ще дойдете ли с нас?
Момичето помисли малко, после решително поклати глава.
— Не. Ако ни хванат, ще ме сметнат за предателка и наказанието ще бъде страшно.
Жаси не попита какво ще правят с нея. Не искаше да го знае. Само прегърна Хопи и я увери, че непременно ще се срещнат отново.
След половин час двете с Елизабет вече се лутаха из гората. Внезапно Жаси забеляза няколко коня и бързо издърпа сестра си в храстите. Беше познала дебелото пони, с което Поканеф я беше довел в селото.
— Очевидно мъжете ловуват тук, наблизо — пошушна тя.
— Какво ще правим?
— Ще изчакаме да се отдалечат.
След няколко минути се появи Поканеф с петима воини и завърза за коня си десетина фазана, убити с лък и стрели. С висок смях индианците възседнаха конете си и потеглиха към къщи.
Внезапно Елизабет шумно си пое въздух и Жаси чу заплашително съскане. Непосредствено пред тях се беше изправила огромна змия, готова за нападение.
— По дяволите! — Жаси сграбчи сестра си и се претърколи настрани. Двете излязоха от храсталака и се озоваха директно пред копитата на конете. Поканеф дръпна юздите и слезе от коня си.
Жаси видя злите пламъчета в очите му, скочи и хукна като подгонена сърна. Беше забравила и змията, и всичко останало. Втурна се отново в гъстия храсталак, следвана от Поканеф.