Сама беше дошла при него…
Двамата дълго лежаха един до друг. Жаси изплака и се прилепи до гърдите на мъжа си.
— Защо си тук? — попита той. — Поуан ли ти позволи да дойдеш?
— Да.
— Той… докосвал ли те е?
— Не. Спи с Елизабет, още от първата нощ. — По гърба й пробягаха студени тръпки. — О, Джейми, толкова ме е страх!
— Защо? Ако умра, противникът ми ще ме последва в ада, кълна ти се.
— О, Господи, не искам да умреш заради мен! Нося ти само нещастие…
Джейми с любов отметна къдриците от лицето й.
— Ти ми даде всичко, мила. Подари ми Даниел.
— Даниел…
— Не се бой. Грижат се добре за него. Ако аз умра, Поканеф също няма да остане жив. Ще апелираш към чувството за чест на Поуан, ще искаш да отидеш при сина си. Той ще те пусне. Нали го познавам.
— О, Джейми…
— Обичай ме още веднъж, преди да е настъпил денят. Не искам да ме напуснеш толкова скоро.
Жаси с готовност изпълни желанието му. На зазоряване навлече кожената си рокличка и с тихи стъпки се измъкна от къщата.
Слънцето едва беше изгряло, когато Джейми стана и отиде да се изкъпе в потока. След закуска всички индианци се събраха в центъра на селището, където щеше да се състои борбата. Там беше и Жаси. Двете с Елизабет бяха седнали пред Поуан и ръцете на вожда почиваха върху русите главици.
Елизабет се опита да се усмихне окуражително на Джейми, но Жаси не можа дори да го погледне. Цялата трепереше от едва сдържан страх.
Бос, с голи гърди, невъоръжен, Джейми спокойно застана — пред вожда. Хопи пристъпи напред и му подаде ножа, с който щеше да се бие. В погледа й беше изписана непоколебима вяра в победата.
Джейми внимателно огледа ножа. Застаналият насреща му Поканеф беше въоръжен със същия. Бяха избрали къси острия, за да удължат борбата. Нямаше да му бъде лесно да убие противника си с този нож.
Чу се проточен индиански напев. Поуан се изправи, държа дълга реч и най-после даде знак за началото на боя.
Поканеф не изчака нито секунда. Изръмжа като мечка и се нахвърли върху Джейми, който загуби равновесие под напора на силното му тяло. Двамата мъже паднаха на земята и се затъркаляха насам-натам, като всеки се опитваше да прободе другия. Ножът на Поканеф докосна гърба на Джейми и отвори раните от миналата вечер, които не бяха зараснали.
Джейми едва не изрева от болка. Изрита с все сила противника си, запрати го чак на края на площадката, скочи и като тигър се хвърли отгоре му. Двете тела бяха обилно натъркани с меча мас и индианецът постоянно се изплъзваше от пръстите му. Затова скочи на крака и невъзмутимо зачака следващото нападение.
Поканеф реагира светкавично. Краката му се устремиха напред, право в гърдите на Джейми. Въздухът със свистене излезе от дробовете му. Загуби съзнание и политна към земята.
В този миг прозвуча писъкът на Жаси. Джейми с мъка отвори очи и видя тържествуващия поглед на противника си. Младият индианец се приближаваше, готов да забие ножа си в сърцето му.
С последни сили Джейми се претърколи настрана. Индианецът падна по лице на земята. В следващата секунда лордът се метна отгоре му и заби късото острие между мощните рамене. Поканеф вдигна глава и нададе страшен вик на гняв и болка. Викът завърши с предсмъртно хъркане и воинът заби лице в пясъка.
Олюлявайки се, Джейми пристъпи към вожда, падна на колене и го погледна право в очите.
— Искам да ми върнете жената и сестра й…
После изтощено политна настрани. Обгърна го черна мъгла. Струваше му се, че умира.
— Джейми! — изпищя Жаси, втурна се към него и положи главата му в скута си. Джейми бавно отвори очи, видя сълзите й и се усмихна. След секунда загуби съзнание.
Събуди се едва вечерта. Сънят му беше неспокоен. През цялото време се питаше кое е действителност и кое — само сън. Отвори очи и видя коленичилата до леглото му Жаси.
Тя беше тук. Беше истинска. Изправи се и улови ръката й.
— Жаси…
— Спи!
Джейми скочи на крака и поклати глава. Беше гол, ала европейският му панталон беше оставен в ъгъла и той побърза да го навлече.
— Няма да спя. Искам да се върна у дома. Да те отведа оттук.
— Джейми…
— Веднага. — Обхвана с ръка брадичката й, питайки се дали и страстната нежност, изписана в очите й, също е действителност. — Добре съм, кълна ти се. Сега ще възседнем Уиндуокър и ще си идем у дома. Повикай Елизабет.
Жаси излезе навън и отиде в къщата на Поуан. Всичко беше свършило. Ръцете й неудържимо трепереха. Очакваше ги нов живот.