Сестра й седеше край огъня, загледана в пламъците. Жаси се наведе и сложи ръка на рамото й.
— Приготви се, мила! Отиваме си в къщи.
Сините очи на Елизабет се напълниха със сълзи.
— Няма да дойда с вас.
— Какво?
— Чакам дете от Поуан. Не ми се вярва, че ще бъде добре дошло в Карлайл Хъндрид.
— Глупости! Всички ще се грижим за него и ще го обичаме…
Елизабет с усмивка улови ръката на сестра си.
— О, Жаси, ти си толкова великодушна, и в същото време притежаваш извънредна вътрешна сила. Ако им заповядаш, хората сигурно ще обикнат детето ми. Само че… — Тя се поколеба и тихо прибави: — Винаги съм се страхувала от света и преди всичко от мъжете. Тук не се боя от нищо и от никого. Не ми се присмивай, моля те, защото ще ти кажа, че обичам Поуан. Той ще се ожени за мен. Казва, че не му трябвали други жени, стига аз да остана с него. В това селище се чувствам като у дома си, Жаси. Моля те, опитай се да ме разбереш — и да продължиш да ме обичаш.
— Винаги ще те обичам, Елизабет — отговори трогнато Жаси.
Двете сестри се прегърнаха с плач. Когато след малко влязоха Поуан и Джейми, нямаше какво да се каже повече.
Само след час Жаси и Джейми яздеха Уиндуокър през гората в настъпващия здрач.
Мина дълго време, преди Джейми да се реши да прекъсне мълчанието.
— Добре ли си?
— Индианците не ми причиниха зло — отговори тихо Жаси, притисна се до гърдите му и потръпна от допира на горещото тяло. Беше толкова хубаво да усеща подкрепящите я силни ръце.
— Жаси… — Джейми се поколеба, а когато най-сетне продължи, гласът му прозвуча изненадващо меко. — Ако желаеш, ще те отведа в къщи.
— Нали тъкмо за там сме тръгнали.
— Искам да кажа, в Англия. Аз, разбира се, ще се върна в Новия свят, но повече няма да те принуждавам да живееш тук с мен. Никога не бях помислял, че индианците ще предприемат такова клане… — Джейми отчаяно си припомни колко много бели заселници бяха избити в колонията Вирджиния. Едно от най-ужасните неща беше, че Джон Ролф, вдовецът на принцеса Покахонтас, беше убит от роднините на жена си. За щастие синът им живееше в Англия и беше останал здрав и читав. — Не искам никога вече да се страхуваш — пошушна Джейми — и да те заплашва опасност…
Жаси се обърна и го изгледа. После нежно докосна небръснатата му брада.
— Не ме е страх.
— Ще те върна в Англия.
Жаси решително дръпна юздите, скочи на земята и сърдито изгледа съпруга си.
— Защо тогава ме освободи от пленничеството, мой великолепни лорде? Само за да се отървеш от мен, нали?
— Казах само…
— Аз съм твоя жена — прекъсна го с усмивка Жаси. — И няма да ти позволя да ме отдалечиш от себе си. Мястото ми е тук.
— Какво? — В погледа му се четеше недоверие.
— Ти си женен за мен, нали? Мое право е да живея с теб и аз възнамерявам да направя точно това. — След кратка пауза едва чуто прибави: — Повярвай ми, Джейми, тук съм си у дома.
Джейми скочи от коня и в очите му проблесна лъч на надежда.
— Вече нямаме дом — проговори дрезгаво той. — Огънят пощади само основите му.
Жаси прехапа устни, за да не заплаче, после решително промълви:
— Щом са останали каменните основи, значи имаме всичко, каквото ни трябва.
Джейми стисна ръцете й толкова силно, че тя едва не извика от болка. Ала издържа изпитателния му поглед, без да протестира.
— Наистина ли искаш да останеш тук? — попита задъхано той.
— Да!
— Защо?
— Защо ли? — повтори тя.
— Защо? — изрева сърдито Джейми, внезапно възвърнал част от старата си безогледност.
Жаси се изтръгна от ръцете му. Сълзи опариха бузите й. Заби нокти в треперещите си длани и самозабравила се, изкрещя в отговор:
— Защото те обичам, глупав и дързък негоднико!
— Какво? — изгърмя Джейми и пристъпи крачка към нея. Дали не се готвеше да я сграбчи и да изтръгне от гърдите й дълго пазената тайна? Понечи да хукне нанякъде, но той я хвана, обви ръка около талията й и двамата се отпуснаха на тревата Джейми седна отгоре й и улови здраво китките й.
— Кажи го пак.
— Ти, глупав, дързък…
— Не това!
— Нали искаше…
— Другото! Кажи го, по дяволите!
Сълзите се стичаха от очите й. Поиска да изкрещи, но от гърлото й се изтръгна само шепот.
— Обичам те, Джейми.
— Още веднъж.
— Обичам те…
Устните му затвориха устата й — нежни, жадни, упойващо сладки. Зацелува я, сякаш на света нямаше нищо по-важно, а може би и в този миг, когато нощните сенки се спускаха над замлъкналата гора, наистина нямаше нищо, което да заслужава внимание.
Когато вдигна глава, усмивката му изразяваше такова щастие, че Жаси трогнато обви с ръце врата му. Пръстите му нежно милваха страните й.